— Мислех, че разследвате убийство, извършено в Лос Анджелис — пророни тихо Мерил.
Усмивката му поохладня.
— Просто ми беше любопитно — поясни Скай.
— Само щях да си загубя времето, ако бях повдигнал обвинение срещу Удс. Нямаше свидетели. Вяхме започнали разследване срещу шайката на Райкър и Бди Удс отиде у Фонтонио колкото да занесе призовка. Твърдеше, че Фонтонио е насочил към него пистолет и той го е убил. Но така и не открихме оръжието, използвано от Фонтонио.
— Жена му и телохранителят му се кълнат, че никога не е носел пистолет — напомни Скай.
— Я не ставайте за смях, момчета — прихна Мерил и поклати бавно глава. — Нима ще се явите пред разширен състав на съдебните заседатели и ще призовете като единствени свидетели съпругата на убития и един гангстер? Главният прокурор изпрати от Сакраменто човек, който да разследва случая. Той се запознае доказателствата и отсече: „Благодаря ви много, но ме занимавате с глупости“, После Бди напусна полицията.
Той си допи кафето й си избърса устата със салфетката. Скай попита:
— Не сте тукашен, нали? Дошли сте от другаде. Просто ми е любопитно. Проявявам интерес към акцентите.
— Всички в Калифорния са дошли от другаде — отговори Мерил. — Лично аз съм от Южна Джорджия.
— И защо дойдохте тук? — намесих се аз.
— Имах малка адвокатска кантора и съдружник, казваше се Дейвид Виджъл, докато бях на фронта, той движеше нещата. Всъщност нямаше работа за двама души, брат ми и снаха ми едвам свързваха двата края със семейната ферма. Един прекрасен ден ми се обадиха от Калифорния. Търсеше ме Броуди. Рече ми: „Така и така, искаш ли да станеш окръжен прокурор на Еврика, щата Калифорния? Имам нужда от помощ.“ Грабнах багажа, качих се на автобуса за Атланта, там се метнах на влака. Бяхме затънали до гуша в работа. Не минаваше и седмица, без да избухне престрелка. Случваше се и някой смотаняк да обере банка. Ако Бък Толман не им теглеше куршума, докато излизаха с торбите, ги погваше Броуди. Имаше много закон и малко ред. — Той замълча и се подсмихна. — Май се увлякох, това надали ви вълнува. Ние, южняците, си падаме словоохотливи.
— Още се опитваме да разберем откъде са идвали петстотинте долара, които Върна е получавала всеки месец — прекъснах аз монолога му. — Някой й е плащал за нещо.
— Не знам нищо за това. — А Кълан знае ли?
— Питайте него — отговори Мерил и си грабна шапката. Остави на масата монета от двайсет и пет цента.
— Беше ми приятно да се запознаем, Скай — каза и си тръгна.
След минута-две рекох:
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че няма какво повече да търсим тук. Никой нищичко няма да ни каже.
— Нека ти кажа какво мисля пък аз — отвърна Скай. — Мисля, че на процеса срещу Райкър Лайла Париш е излъгала. Мерил не е открил трупа на Томпсън, понеже Райкър го е хвърлил за храна на акулите. Ето защо някой е накарал Париш да даде показания, че е станала свидетелка на убийството, и й е платил да изчезне.
— Любопитно предположение, Скай. Но защо след близо двайсет години някой я убива във ваната?
— Ако знаехме отговора на този въпрос, щяхме да знаем и кой я е убил.
— Дали пък Мерил не ни хвърля прах в очите за Айона Фишър? Ами ако тя знае къде е отишла дъщеря й?
— Не е изключено.
— Има само един човек, който може да ни отговори — отбелязах аз.
— Майката — кимна Скай. — А тя живее на две крачки оттук.
— Струва си да опитаме — съгласих се, след което се отправихме на юг.
27.
Върху неоновия надпис със стряскащи букви, прогорили името в мъглата, пишеше „АЛБЪКОР ПОИНТ“. Отдолу: „СВОБОДНИ СТАИ“. По това време на годината би трябвало да е пълно. Чарли Лефтън бе твърде далеч от утъпканите пътища, за да привлича посетителя. Или може би му беше все тая. Може би беше доволен да си живее край океана. Или имаше пари, беше се усамотил тук и използваше мотела колкото да отклони вниманието на данъчните. Единственото, което Мориарити бе споменал, беше, че решим ли да пренощуваме в мотела, Чарли няма да ни вземе скъпо. А това ни беше само добре дошло — мотелът ни бе на път за Мендоса.
Стигнахме там по твърд черен път, който водеше от шосе номер седем на запад, към океана, после заобикаляше двуетажна болница и поемаше на юг покрай брега. На седем — осем километра след болницата видяхме пътен знак, който сочеше на изток към Милтаун, а след километър срещу нас на фона на тъмнеещото небе изникна фабриката за целулоза, шумно предприятие с много постройки и с комини, бълващи във въздуха смрадлив пушек и прахоляк.