Докато подминавахме завода в сгъстяващия се здрач най-неочаквано се гмурнахме в мъгла, която направо ни погълна. Превключих на къси светлини — така поне виждахме на два — три метра пред себе си, каква благодат! Карах с двайсетина километра в час, когато зърнах червената табела и намалих скоростта, после завих по чакълест път, по който гумите заскърцаха, и спрях.
— Дано океанът не е наблизо — рекох. — Кривнем ли от пътя, като едното нищо ще цопнем във водата.
— He мога да плувам — каза Скай.
Засмях се. — Не се бой — и да искаш, не можеш да се удавиш.
От мъглата пред нас изникна табела — стрелка, издялана от най-обикновена дъска и боядисана в бяло, на която с черни букви пишеше „РЕЦЕПЦИЯ“, Слязох от колата и се провикнах:
— Има ли някой тук?
Думите ми прозвучаха безжизнено, без кънтеж, мъглата погълна и тях. После се чу глас, и той безжизнен: — Кой пита?
— Клиенти — извиках аз в отговор.
Някъде вляво замига фенер. Зададе се размит образ — тънък като върлина мъж към метър и осемдесет с лице, изпръхнало и почерняло от слънцето и вятъра, с разрошена черна коса, с прошарена петдневна четина. Беше облечен в дочели панталони и чиста бяла фланела с отрязани донякъде ръкави — онова, което бе останало от тях, бе запретнато чак до раменете. Върху левия му бицепс се мъдреше татуировка — нож, пробол развято знаме, на което пишеше: „По-добре смърт, отколкото безчестие.“
— Чарли Лефтън? — попитах.
— Да, аз съм Лефтън — отвърна той тихо.
— Аз съм Зийк Банън, това е колегата ми, Скай Агаси. Подчинени сме на Дан Мориарити. Може би ще можете да ни подслоните. — Ченгета от отдел „Убийства“, а?
Кимнах.
— Елате с мен. Б тая боза не си виждам и носа.
Тръгнахме след него по лекия наклон. Чух плискаща се вода.
— Близо ли сме до океана? — поинтересувах се.
— Пада се на стотина метра вдясно — отговора мъжът. След миг в мъглата изникна малък дървен мост. Водеше към единайсет наредени една до друга стаи. Рецепцията беше в средата, от двете й страни имаше по пет стаи. Първобитното обиталище бе опасано от тясна пътека и беше кацнало на подпори на около метър и половина над земята. На хвърлей, точно докъдето стигаше светлината, забелязах вързана лодка, която се клатушкаше във водата, някъде в далечината океанът се разбиваше в скалите. — Къде, дявол го взел, се намираме? — попитах, след като се запътихме към така наречената рецепция.
Лефтън отвори скърцаща рамка с мрежа против комари, щракна ключа на лампата и посочи картата върху стената. На нея бе изобразена част от крайбрежието. Намирахме се в дъното на тесен залив, наподобяващ пръст, който сочи към Тихия океан. Мотелът на Лефтън приличаше на наколно жилище, в случай че приливът е много висок.
— Тук съм от трийсет в втора, но никога досега отдолу под подпорите не е имало я капчица вода — обясни той. — Въпреки това съм предпазлив, за всеки случай.
В помещението имаше издраскано старо бюро, долепено до стената, три дървени стола с прави облегалки и сива кантонерка, старовремски телефон, малка настолна лампа, котлонче с кафеварка при писалището и календар за 1939 година с името на някакъв магазин за рибарски такъми.
— Само за една нощ ли сте, момчета?
— Да — потвърдих аз. — Някъде към седем се изнасяме. — Тогава в шест и половина ще ви направя кафе, да се поразсъните.
— Тук ли живеете? — попита Скай.
— Тук и на лодката. Побира осмина. Обичам да спя в нея. Унасям се, докато ме люлее.
Говореше тихо, с равен глас. Имах чувството, че няма да трепне, дори да вкараме в съседната стая цял тон тротил.
— Защо не вземете първата и втората стая — предложи Лефтън. — Свързани са с врата. Отключени са. Ключовете са в горното чекмедже на шкафа. Ще се разплатим, косато си тръгнете. Два долара на стая устройва ли ви?
— И още как — рекох аз.
— И бездруго стоят празни. Все пак трябва да декларирам някаква печалба. Отзад има хладилен шкаф с мексиканска бира. Двайсет цента шишето. Оставете парите в консервната кутия отстрани.
— Благодаря — казах аз.
— От Пиетро ли идвате? — попита съдържателят колкото да става разговор.
Кимнах. — А накъде сте се запътили? — Към Мендоса.
Лефтън се изненада най-чистосърдечно.
— Божичко, за кой дявол ви е притрябвало да ходите там? — възкликна той.
— Трябва да разпитаме един човек. — Така значи. Само не споменавайте на капитана. Нали знаете за враждата между него и Гилфойл?
Кимнах.
— По-голям калтак не съм срещал. Хич не си показвайте полицейските значки, там те не значат нищо. Ако има нещо, което Гилфойл наистина мрази, то това са ченгетата от големите градове. Проклет е като пор със запек, но не е чак толкова смотан, колкото го мислят някои, и е кнбритлия.