— Предупредиха ни.
— Надали ще посегне на две ченгета от отдел „Убийства“ — усмихна се Скай.
— Виждате каква мъгла е понякога тук. Като нищо можете да изчезнете в Тихия океан и никой повече да не ви види. Случва се много по-често, отколкото си мислите.
— На ченгета? — ахнах аз.
— На всеки, който се прави на интересен.
— Страхотно, няма що — отсече посърнал колегата.
— А защо Кълан не се вдигне и не им духне под опашката на тия копелдаци в Мендоса? — поинтересувах се аз.
— Лефтън сви рамене.
— Там е свърталище на гангстери. Капитанът не се вълнува какво става в Мендоса, стига Гилфойл да не прекрачва границата на окръга, пада се на три метра оттук.
— А вие добре ли го познавате тоя Гилфойл? — попитах аз.
— Един — два пъти на месец води приятелчетата си на риба. Предпочита гостите му да не се мотаят по светло из Мендоса сещате се защо.
— Не съвсем.
— Защото са закоравели престъпници и мошеници, ето защо. Повечето пристигат от Източното крайбрежие. Напълват за една седмица мотела. Случва се да стоят и по месец. Плащат добре, дават тлъсти бакшиши. Аз не ги питам нищо.
— Е, и ние не смятаме да се заседяваме в Мендоса. Ще хапнем нещо, ще заредим таратайката, ще си свършим работата и дим да ни няма.
— Мендоса е на двайсетина километра оттук, точно зад хранилището за лед. Дори в мъглата ще стигнете най-много за половин час.
— Благодаря, Чарли.
— Винаги на вашите услуги — отвърна той. — За Дан съм готов на всичко.
Каза ни само това, макар и да бях сигурен, че може да ни разправя до утре сутринта. Мина пред автомобила и ни поведе с фенера към шосето.
— Допъплихме до Мендоса точно за трийсет минути. Минахме покрай хранилището за лед „Фъргюсън“ вдясно и някъде на три километра от Мендоса излязохме от мъглата точно толкова внезапно, колкото и бяхме навлезли в нея.
— Имаме ли адреса на „Шулър“? — попитах аз Скай.
— Да. В дъното на Белами Стрийт, в северния край на града. При втория светофар завий наляво, ще излезеш на главната улица, после при разклона дай надясно.
Спрях пред първата бензиностанция, изпречила се пред очите ми. От табелата отпред разбрах, че собственик е Уортхог Милър. Човекът, който излезе да ни обслужи, беше нисък и злобен, с мазна коса, развалени зъби и съответния лош дъх към тях. Накуцваше. Казах му да напълни резервоара догоре и слязох от колата. Наоколо цареше невероятна олелия. Навалица, музика, клаксони. Шумовете на петъчната вечер.
— Вие ли сте Уортхог Милър? — попитах любезно.
— Предполагам — изръмжа онзи.
Плъзна очи към регистрационния номер, антената върху задния капак и буркана при вратата откъм страната на волана.
— Търсите ли някого? — поинтересува се той прекалено нехайно.
— He. Ще спрем колкото да хапнем.
— Да ви сменя ли маслото?
— Не, благодаря — отказах аз, платих му два долара за бензина и се качих в автомобила.
— Каква врява само! Сякаш са се вдигнали на бунт — отбеляза Скай.
— Петък вечер в град на порока и престъпността. — Големи късметлии сме, няма що.
Докато потегляхме, погледнах в огледалото за обратно виждане. Уортхог нахълта като хала в бензиностанцията и вдигна телефонната слушалка.
— Край, разкрити сме — оповестих аз. — Каква изненада!
Излязохме на главната улица, почаках на светофара да светне зелено и завих надясно.
— Казах ти наляво — промърмори Скай.
Вляво от нас главната улица тънеше в мрак, все едно сме в къртичина.
— Трябва да звънна един телефон.
Главната улица не бе чак толкова ужасна, колкото бях очаквал. Малък градец с централна улица, от двете страни на която имаше дървета. Преброихме три пивници, един нощен клуб, където неоновата табела обещаваше „танцьорки“, друг клуб, където пък свирели истински нюорлиънски джаз, комарджийница с боядисани в черно стъкла, билярдна, заложна къща и ресторант. Но градът беше шумен, с музика, която бумтеше от всички заведения, и улици, задръстени с навалица от хора, които надзъртаха през вратите или просто се разхождаха. Дори за петък вечер гъмжилото бе прекалено голямо.
След още една пресечка излязох при ресторант с името „Кухнята на мама“.
Спрях, влязохме и се настанихме на една от масите.
При нас с кръшна стъпка дойде келнерка с къносана коса бухнала като превтасало тесто върху главата й, и червило с цвят на кръв.
— Здравейте, момчета, какво да бъде? — каза тя и направи балонче с дъвката в устата си. — Специалитетът за днес са кюфтета. Много са вкусни, готвачът държи рецептата в сейф.
— Само две кафета — отвърнах аз.