— Какви пасти имате? — поинтересува се Скай.
— А ти какви обичаш, Малкия? — попита момичето с гадничка усмивка.
Скай прихна така, че заведението се разтресе от смеха му.
— Дали да не хапна една бананова със сметана? — Получаваш я — подметна девойчето. — И за теб ли паста? — обърна се към мен.
— Не, благодаря — отвърнах аз.
— Две кафета, една бананова, получавате ги веднага. Отидох при телефонната будка в дъното на помещението, при тоалетните, намерих в указателя телефона на санаториум „Шулър“, и набрах номера. Вдигна някакъв мъж, помолих го да повика госпожа Фишър. След броени секунди тя вече бе на телефона.
— Главна сестра Фишър.
— Госпожо Фишър! Казвам се Тайлър Марчанд Трети от Санта Мария. Няма начин да не сте чували фирмата за недвижими имоти „Марчанд“.
— А, да… чувала съм я — отвърна жената. Беше захапала въдицата.
— Мнозина в моя клуб се отзоваха изключително ласкаво за вашето лечебно заведение… няма да споменавам имена, сигурен съм, че ще зачетете желанието им да останат неназовани… сигурен съм и че ще ми влезете в положението, когато ви обясня за какво става въпрос.
— И за какво става въпрос, господин Марчанд?
— Брат ми ни създава ужасни главоболия. Пропил се е, опитахме какво ли не. Сега е в поредния запой, чудех се дали да не го доведа при вас.
— Кога, сега ли?
— Наистина се нуждая от помощта ви. Увериха ме, че лечебното ви заведение е от много висока класа. Изминал съм цели шейсет километра.
— Господин Марчанд, трябва да представите уверение, че ще покриете разходите, и да внесете значително капаро. Толкова късно…
— Случаят наистина не търпи отлагане, госпожо Фишър. Брат ми пие от дни. Точно сега е моментът да го прегледате. Ще бъда при вас до десет минути. Веднага ви плащам капарото.
Жената се поколеба.
— Хайде, от мен да мине, господин Марчанд, но преди да приемем брат ви, трябва да поговоря с вас. Има много подробности, които…
— След десет минути съм в санаториума — казах аз и затворих.
Когато се върнах на масата, към нас се зададе и келнерката, понесла двете чаши кафе и чинията с пастата, закрепена върху едната от тях.
Скай отпи юнашка глътка от кафето и погледна нехайно над чашата към прозореца. Остави я, ухили се и подметна небрежно:
— Имаме си компания.
— Каква?
— Двама мъже. Тъмносин буик, полицейски буркан, антена на задния капак. Опитват се да не гледат към нас.
— Точно както при първото ми посещение в Сан Пиетро.
— Ти, Зийк, май дразниш де когото срещнеш.
— Така си е — съгласих се аз. — Ще взема да получа комплекс.
Прозорецът на заведението се падаше зад мен, така че не виждах компанията.
— Единият току — що запали цигара — съобщи Скай. — Продължават да се правят, че не гледат насам. Как мислиш, ще успеем ли да им се изплъзнем?
— Можем поне да опитаме.
Той излапа пастата и излязохме. Стигнахме с автомобила до следващото кръстовище.
— Дръж се здраво.
Завих рязко наляво, натиснах до дупка газта, свърнах в първата улица наляво и навлязох в алея зад къщи, обърнати с фасадите към главната улица. Угасих фаровете и зачаках След минута буикът профуча покрай нас. Излязох от другия край на алеята, върнах се на главната улица и подкарах към Белами Стрийт.
Намерихме без затруднение санаториума. Беше се разпрострял върху няколко акра в дъното на улицата, на две — три пресечки от главната, и беше опасан с двуметров каменен зид с натрошено стъкло отгоре. Запитах се защо е сложено да попречи на пациентите вътре да излязат, или на хората отвън да влязат?
Основната сграда — огромна, на три етажа, във викториански стил, боядисана в бяло, беше с тераса по цялата дължина. Изглеждаше много изискано. От двете страни имаше множество по-ниски постройки. Тук — там по безупречно поддържаната морава имаше дървета, виждаше се и езерце с рибки. По дебелите клони на по-високите дървета бяха вързани люлки.
Вътре сигурно не беше чак толкова ведро. По всяка вероятност държаха пияниците заключени в помещения с тапицирани стени, отнасяха се със старците като с малки деца, заключваха шизофрениците в нещо като карцери с тапицирани стени или ги прихващаха с каиши за легла, занитенн за пода. Познавах много добре заведения като „Шулър“.
— Престори се на пиян, но не вдигай шум — обърнах се към Скай.
Докато се качвахме по стълбите на административната сграда, в съзнанието ми като светкавици проблеснаха стари спомени и ме присви под лъжичката.
Във фоайето ни посрещна дребничка спретната жена в костюм от сив габардин. Беше с угрижено лице, синкавобялата й коса беше подстригана късо като на мъж. Носеше кръгли очила, очите й гледаха подозрително. По петите я следваше бабаит някъде към трийсетте, явно бе налял мускули с вдигане на гири. Беше облечен в бялата униформа на санитар.