— Обясних ви вече, тя напусна живота ми, когато беше на четиринайсет години.
— И никога не ви е писала? Не ви е пращала картички? Тя поклати глава.
— И през всичките тези години не сте получавали вести от нея? Нима не ви е писала за Коледа, за рождения ден?… Очите на жената се разшириха: „НЕ!“ Тя извърна поглед към предния прозорец, сетне към мен. Скай отиде при прозореца и надзърна към пътя. — Защо сте дошли? Защо ми причинявате всичко това?
— Преди няколко дни в Лос Анджелис беше убита жена. Нямаме никакви сведения за нея за времето преди двайсет и четвърта година. През всичките тези години някой й е плащал по петстотин долара на месец, смятаме, че мъртвата може би е Лайла.
Жената ме погледна и очите й се напълниха със сълзи.
— Сержант?…
— Банън.
— Защо смятате, че е тя, сержант Банън?
— Убитата се е появила, в Лос Анджелис през двайсет и четвърта… Без минало.
— Вече двайсет години не минава ден да не се надявам да чул гласа й. Или да получа картичка от нея. Нещичко, от което да разбера, че е жива. Тя ми е единствено дете. Вие имате ли деца?
Поклатих глава.
— Разбирате ли какво ми е било?
— Да, разбирам и ми е неприятно, че трябва да говоря за това — уверих я аз. — Имате ли снимки на Лайла, пък били те от детските й години? Фишър поклати бавно глава.
— Не можех да са позволя да държа нейни снимки — отвърна тя. — Тъкмо се канех да напусна санаториума а да се махна оттук, когато тя се яви като свидетелка а делото срещу Райкър, но после ми се размина — никой не прояви интерес към мен. — Жената се подвоуми в добави: — Защо смятате, че момичето, което е било убнто, е Лайла?
— Това е единствената следа, която засега ни се струва логична.
— Какво й се е случило?
— Била е удавена във ваната. — Божичко!
По страните и се застачаха сълзи.
— Не е изключено и да грешим, госпожо Фишър — намеси се състрадателно Скай. — Може в да грешим, но трябва да сме сигурни.
Възрастната жена въздъхва тежко и каза:
— Беше ме страх да се махна оттук, беше ме страх и да остана. Имате ли представа що за хора са това? Вмждали ли сте някога Гилфойл?
Поклатих глава.
— Той коли и беси тук. Понякога ходи в така нареченото от деление за буйстващи. Обича да ги бие, когато излязат от релси. Нарича го „купон“. Ако се вярва на Ранди, дори си водел приятелите — вършели какви ли не безобразия. Веднъж един изпотроши пръстите на едно момиче.
— И вие стоите тук, въпреки че знаете всичко това?
— Нямам къде да отида. Пък и на времето работата ми се виждаше добра.
— Задава се автомобил — предупреди Скай.
— Ами сега! — завайка се жената.
— Гилфойл — уточни колегата. — Сега ще падне голям купон.
Обърнах се към госпожа Фишър.
— Не се притеснявайте, няма да ви издам — уверих я. — Оставете аз да се оправям.
— Трима са… — подхвана Скай, но точно тогава вратата на кабинета се отвори с гръм и трясък.
Нахълта мъж към метър и седемдесет. Приличаше на призрак. Бяла коса, никаква пигментация на кожата. Държеше револвер е рязана цев. Огледа с червени очи помещението. — Ей ти, на фотьойла — каза той на Скай.
Колегата не се и помръдна.
След адбиноса се появи Гилфойл, който го изтика. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото и изпреварилата го слава. Висок, широкоплещест, с бирено коремче под жилетката на костюма, мъртви очи с увиснали горни клепки, злобна уста. Белег, който започваше от пътя на косата и прорязваше от едната страна лицето, ръчища с криви пръсти, стиснати в пестницк. Носеше кафяво бомбе, килнато на една страна.
Зад него се появи и трета мутра. Рус бабаит със зловещ вид и ръст над метър и осемдесет, който стъпваше тежко, като в паници.
— Дайте да се разберем като хората — предложи аз. — Я си затваряй пювалника — изръмжа Гилфойл. — Ние сме полицаи — поясних.
— Да бе — ухили се той злорадо. — Засякохме ви още преди да сте излезли на главната улица.
— Не виждам защо се пенявите толкова — допълних аз. — В отдел „Убийства“ имаме един колега — Ред Маркъс, който е закъсал е пиенето. Казаха ни, че тук може би ще му помогнат.
— По-опашата лъжа след Дядо Коледа не съм чувал — прихна Гилфойл. После рече на албиноса: — Обкскирай ги. При тези думи Скай стана малко по-висок. Албиносът се пресегна да му вземе оръжието, но колегата го сграбчи за китката.
— Никой да не ми пипа пистолета — предупреди той. Другият гангстер извади револвер и се насочи към Скай. — Така си е, казват истината — обади се Айона Фишър. — Тъкмо…
Гилфойл замахна и я фрасна с все сила с кокалчетата на пръстите, с което я повали на пода.
— Ще се обаждаш само ако ти кажа аз — подвикна той. Междувременно Скай изви ръката на албиноса, измъква му оръжието и го метна настрани като влажна кърпа.
Гилфойл се беше разсеял и аз успях да извадя лугера. Отстъпих крачка назад и го насочих право към челото му.
— Я по-кротко! — подвикнах.
Змийските очи на Гилфойл пламтяха от гняв. Той прокара по устните ти език — същинска усойница.
Албиносът съумя криво — ляво да се изправи.
Бабаитът с насоченото оръжие спря на метър от Скай, който се целеше в него с револвера на албиноса.
Айона Фишър се изправи бавно на крака, като се държеше за брадичката.
— Само това оставаше — тук да избухне престрелка, нали, Гилфойл? Ще събудиш всички гости. Ще вдигнеш на крак цялата полиция в Лос Анджелис, ченгетата, патрулиращи по пътищата, ще дотърчат половината подчинени на главния прокурор.
Той огледа трескаво помещението.
— Искаш да провериш дали казвам истината ли? Звънни на шефа ми. Тъкмо се канех да дам на госпожа Фишър телефона, когато оня дребосък ми нахълта тук с ютията.
— Обадиха се да предупредят, че тук става вещо — поясни Гилфойл.
— Получил си погрешна информация. — Със свободната ръка извадих визитната си картичка, взех една от писалките върху бюрото, драснах телефонен номер и го подадох на Гилфойл. — Шефът се казва капитан Мориарити.
Близо минута Гилфойл стоя като препариран. Накрая взе картичката, погледна я и я метна на пода.
Приседнах на крайчеца на писалището.
— Както вече отбелязах, шерифе, само това липсваше, тук да стане патаклама. Гостите ви ще се притеснят. И бездруго повечето са достатъчно притеснени.
Прибрах лугера в кобура.
— Какво искаше? — обърна се Гилфойл към Фишър.
— Разказа ми за техния приятел и попита какви са условията тук.
— Какво за условията?
— Обичайните въпроси. Колко е таксата, какви са стаите, неща от този род.
— На вашия човек няма да му хареса тук — отсече Гилфойл.
— Вече се досетих.
— Трябваше да се обадите на мен. Ако не друго, от уважение към поста ми.
— Защо да те безпокоим? Пък и не искаме… по-точно, не искахме да се разчува.
Гилфойл кимна към мутрата.
— Прибери го.
Той се подчини и сложи в кобура оръжието, което беше насочил към Скай. Шерифът извади пура, отхапа крайчето и я запали.
— Просто е станало недоразумение — обясни той. — Тук, в града, се навъртат какви ли не типове. Трябва да си отваряме очите на четири.
— Хубаво правите — отбелязах аз. — Всеки греши. Изправих се и махнах на Скай.
— Хайде, колега, да си вървим. Маркъс надали ще се чувства добре тук. — Обърнах се към Айона Фишър. — Благодаря за съдействието — казах й и се отправих към вратата.
Скай ме последва.
— Нали не ни се сърдите? — попита Гилфойл, докато излизахме.
— Няма такова нещо! — уверих го аз.
Отидохме отвън и се качихме на автомобила. Скай мълчеше, но аз долових, че отвътре му ври и кипи.
— Е, мина като по ноти — подметнах, но на колегата не му беше до шеги. Не пророни и дума, докато не излязохме от града.
— Гилфойл не знае, че сме питали Фишър за Лайла Париш.
Мълчание.
— Притеснява се да не сгащим някое от приятелчетата му ония разбойници, дето се укриват в Мендоса.
Отново мълчание.
— Мен ако питаш, честичко отсядат в „Шулър“, затова и Гилфойл вдигна такава пара.
Отново мълчание.
— Все едно му зашлеви шамар пред очите на неговите хора.
— Стана от само себе си.
— Наистина, Зийк, си голям мечтател, ако си въобразяваш, че всичко е приключило дотук.