— Ще се обаждаш само ако ти кажа аз — подвикна той. Междувременно Скай изви ръката на албиноса, измъква му оръжието и го метна настрани като влажна кърпа.
Гилфойл се беше разсеял и аз успях да извадя лугера. Отстъпих крачка назад и го насочих право към челото му.
— Я по-кротко! — подвикнах.
Змийските очи на Гилфойл пламтяха от гняв. Той прокара по устните ти език — същинска усойница.
Албиносът съумя криво — ляво да се изправи.
Бабаитът с насоченото оръжие спря на метър от Скай, който се целеше в него с револвера на албиноса.
Айона Фишър се изправи бавно на крака, като се държеше за брадичката.
— Само това оставаше — тук да избухне престрелка, нали, Гилфойл? Ще събудиш всички гости. Ще вдигнеш на крак цялата полиция в Лос Анджелис, ченгетата, патрулиращи по пътищата, ще дотърчат половината подчинени на главния прокурор.
Той огледа трескаво помещението.
— Искаш да провериш дали казвам истината ли? Звънни на шефа ми. Тъкмо се канех да дам на госпожа Фишър телефона, когато оня дребосък ми нахълта тук с ютията.
— Обадиха се да предупредят, че тук става вещо — поясни Гилфойл.
— Получил си погрешна информация. — Със свободната ръка извадих визитната си картичка, взех една от писалките върху бюрото, драснах телефонен номер и го подадох на Гилфойл. — Шефът се казва капитан Мориарити.
Близо минута Гилфойл стоя като препариран. Накрая взе картичката, погледна я и я метна на пода.
Приседнах на крайчеца на писалището.
— Както вече отбелязах, шерифе, само това липсваше, тук да стане патаклама. Гостите ви ще се притеснят. И бездруго повечето са достатъчно притеснени.
Прибрах лугера в кобура.
— Какво искаше? — обърна се Гилфойл към Фишър.
— Разказа ми за техния приятел и попита какви са условията тук.
— Какво за условията?
— Обичайните въпроси. Колко е таксата, какви са стаите, неща от този род.
— На вашия човек няма да му хареса тук — отсече Гилфойл.
— Вече се досетих.
— Трябваше да се обадите на мен. Ако не друго, от уважение към поста ми.
— Защо да те безпокоим? Пък и не искаме… по-точно, не искахме да се разчува.
Гилфойл кимна към мутрата.
— Прибери го.
Той се подчини и сложи в кобура оръжието, което беше насочил към Скай. Шерифът извади пура, отхапа крайчето и я запали.
— Просто е станало недоразумение — обясни той. — Тук, в града, се навъртат какви ли не типове. Трябва да си отваряме очите на четири.
— Хубаво правите — отбелязах аз. — Всеки греши. Изправих се и махнах на Скай.
— Хайде, колега, да си вървим. Маркъс надали ще се чувства добре тук. — Обърнах се към Айона Фишър. — Благодаря за съдействието — казах й и се отправих към вратата.
Скай ме последва.
— Нали не ни се сърдите? — попита Гилфойл, докато излизахме.
— Няма такова нещо! — уверих го аз.
Отидохме отвън и се качихме на автомобила. Скай мълчеше, но аз долових, че отвътре му ври и кипи.
— Е, мина като по ноти — подметнах, но на колегата не му беше до шеги. Не пророни и дума, докато не излязохме от града.
— Гилфойл не знае, че сме питали Фишър за Лайла Париш.
Мълчание.
— Притеснява се да не сгащим някое от приятелчетата му ония разбойници, дето се укриват в Мендоса.
Отново мълчание.
— Мен ако питаш, честичко отсядат в „Шулър“, затова и Гилфойл вдигна такава пара.
Отново мълчание.
— Все едно му зашлеви шамар пред очите на неговите хора.
— Стана от само себе си.
— Наистина, Зийк, си голям мечтател, ако си въобразяваш, че всичко е приключило дотук.
28.
Докато излязохме от града, карах с максимално допустимата скорост, после обаче натиснах газта, но след около километър — два отново навлязохме в мъгла. Не беше чак толкова гъста, както първия път, ала се наложи да намаля скоростта до шейсет и пет километра в час. И двамата със Скай току поглеждахме към огледалото за обратно виждане.
— Все си мисля за това — обади се колегата. — Надали е чак толкова тъп, че да тръгне да убива ченгета. Как мислиш, Зий, толкова тъп ли е?
— Надявам се, че не.
— Ами ако все пак е много тъп?
— Чу какво каза Лефтън. Ако е чак толкова тъп, ще ни очистят, ще бутнат автомобила в океана, а нас ще ни хвърлят за храна на рибите.
— Според мен не е чак толкова тъп.
— Не бъди толкова сигурен. Ти сам го каза. Мечтатели сме, ако си въобразяваме, че всичко е приключило дотук.
След още три — четири километра се наложи да намаля на четирийсет километра в час. Вече мислех, че най-лошото е отминало.
Грешка.
Скай се умълча и след малко възкликна: — Виж! Отново си имаме компания.
Погледнах в огледалото. Две кръгчета светлина, трепкащи в мъглата. Като карфици. Които обаче се уголемяваха. И се носеха към нас по-бързо, отколкото би трябвало в тая мъгла.