— Майко мила, ами сега! — изръмжа тихо Скай.
Бръкна под таблото и извади от поставката пушката помпа. Прекърши я. Беше заредена. Провери и пистолета си, бръкна в джобчето под прозореца, извади резервен пълнител и за своя пищов, и за моя лугер, както и шепа куршуми за пушката — сега вече бяхме въоръжени до зъби. Доколкото ни позволяваха възможностите. Разполагахме общо с четирийсет патрона.
Светлините ни настигнаха.
Включих прожектора върху покрива на колата и го насочих към мъглата, като смъкнах лъча така, че да се слива със светлината на фаровете, и натиснах газта.
— Нали помниш какво каза Лефтън, че ще ни сполети, ако свърнем от пътя?
— Те, Скай, знаят пътя на пръсти, вече ни настигат.
Той се извърна възможно най-много на седалката и сложи на рамо пушката.
— Пусни ги да се доближат, за да им гръмна предното стъкло — рече колегата.
— На отиване подминахме хранилище за лед — напомних му аз. — Сигурно е някъде наблизо. Трябва ни прикритие.
— Тия са само на две крачки от нас.
Ту навлизахме с бясна скорост в мъглата, ту отново изхвърчавахме от нея, покрай нас се носеха бели валма. През тях зърнах знака, сочещ към хранилището за лед. Дотам оставаха някакви си седемстотин — осемстотин метра. — Дръж се! — извиках.
Тъкмо го казах, и онези откриха огън. Първият куршум направи на сол задното стъкло и счупи огледалото.
— Негодник! — ревна Скай.
Започна да стреля през счупения прозорец. Уцели десния калник на автомобила зад нас и натроши фара. Презареди, пушката гръмна повторно и аз чух как радиаторът на ония отзад съска. Преследвачите ни завиха и се опитаха да ни настигнат отляво. Оставих ги да профучат покрай нас, после ударих спирачките и видях как буикът с четири врати отминава с пара, излизаща на мощна струя от радиатора.
Една от мутрите на Гилфойл се прицели. Тъкмо натисна спусъка, когато аз завъртях рязко волана и се блъснах в буика. Куршумът изсвистя на косъм над шевролета. Другата кола се плъзна пред нас. Пак я блъснах с все сила отзад и тя се завъртя като пумпал тъкмо когато изгубих управление, навлязох в противоположното платно, изскочих от пътя, прекатурих табелата пред хранилището за лед „Фъргюсън“ и спрях точно пред входната врата. Буикът зад нас също се отклони от пътя и се удари в едно дърво.
Ние със Скай изскочихме като тапи от автомобила и изтичахме нагоре по стълбите към входа на тумбестата двуетажна постройка без прозорци. Ударих с рамо вратата и отхвърчах като топка за тенис.
— Разкарай се! — ревна колегата и продупчи дупка там, където доскоро бе ключалката.
Нахълтахме в леденото помещение точно когато зад нас екна стрелба. После нощта бе раздрана от автоматичен откос. По дебелите стени с топлоизолация забарабани градушка от куршуми. Обърнах се и видях как един от стрелците на Гилфойл се цели в нас. Извадих лугера, паднах на колене и изстрелях цял пълнител. Един от куршумите се заби в гръкляна на гангстера и го запрати при повредената кола. По врата му се застича струйка кръв. Мъжът отвори уста като риба, която издъхва, и се свлече на земята.
Чух изстрели отляво. Рамката на вратата, която бе само на два — три сантиметра от лицето ми, се цепна и ме засипа с трески. Друг от бабаитите, едър мъж, който едвам си поемаше дъх, се завтече с пъхтене към автомобила на преследвачите, за да вземе картечницата. Затръшнах вратата точно когато екна поредният откос.
Чух как някъде зад мен Скай ръмжи ядно, обърнах се и видях, че се свлича до камара огромни късове лед — сигурно тежаха към петдесетина килограма. Държеше се отстрани за хълбока.
Притичах до него и забелязах между пръстите му кръв.
— Мамка му! — изруга той, грабна щипците за лед, смъкна от купчината една от буците, приплъзна я по пода и затисна с нея вратата.
— Боли ли те? — попитах аз.
— Уцели ме отстрани. Там имам доста сланина. Не се тревожи, не е болка за умиране.
По дебелите стени барабаняха куршуми. Сетне екна лаят на картечницата. По вратата зейнаха десетина дупки. Залегнахме, куршумите заваляха по ледената кула и по нас се посипа студена вода.
Грабнах пушката и допълзях до вратата.
Навън беше тихо. Огледах се. В помещението беше такъв студ, чак виждах дъха си. Хранилището беше високо към пет — шест метра. От тавана висяха две — три крушки, хвърлящи мижава светлина. Вдясно от входа имаше бюро и стол. Не видях друго обзавеждане.
Картечницата се обади отново и направи вратата на решето. От буците лед пак се разлетяха парчета.
— Колко са? — провикна се Скай.