— Остават трима. Четвъртия го очистих. От вратата не остана почти нищо.
— Да ви вземат мътните дано — изругах, после насочих пушката към стената отпред и стрелях веднъж, втори, трети път.
От дупката се разхвърчаха късове изолация и дървения. Стрелях отново и видях как през стената се процежда светлината от фаровете на нашия автомобил. Отстрани на хранилището зейна еднометров отвор, допълзях до него, извадих лугера и надзърнах през дупката.
Албиносът беше на три — четири метра и се целеше в отвора. После внезапно спря и оръжието в юмрука му гръмна два пъти. На сантиметри от лицето ми просвистяха куршуми. Опрях лугера в долния край на дупката и го насочих към албиноса. Улучих го и той залитна назад към едно дърво. Изглеждаше учуден. От дупката върху гърдите му рукна кръв. Мъжът се свлече на колене и отново стреля. Улучих го още веднъж, този път насред челото. Гърбът му се изви на дъга и албиносът падна ничком.
Картечницата продължаваше да обстрелва вратата.
Не виждах мъжа, който я държеше, затова пък пред погледа ми изникна русият бабаит от „Шулър“. Той натисна веднъж спусъка и се шмугна зад едно дърво.
Чух отдясно как пълнителят на картечницата щраква и пада на земята. Човекът, който я държеше, сложи нов и пак взе да обстрелва с трясък вратата на хранилището.
— Насочи я към дупката в стената — ревна русолявият.
По стената се посипаха куршуми точно когато аз се претърколих и се дръпнах назад. Русолявият се престраши да се покаже иззад дънера, без да престава да стреля. Отново допълзях до отвора и изпразних в него лугера. Гангстерът изпищя, завъртя се като пумпал, падна ничком и се преобърна с разперени ръце и крака, кръстосани при глезените.
На метър и половина от мен единственият оцелял от нападателите ни — беше едър почти колкото Скай, фрасна с рамо надупчената врата. Тя се разцепи и хлътна навътре, при което буцата лед се завъртя по пода. Мъжът се втурна в помещението, видя ме и се ухили. Хвърлих празния лугер и се пресегнах да взема пушката, онзи обаче вече държеше картечницата на височината на кръста си и се целеше в гърлото ми.
В този миг пищовът на Скай гръмна някъде отзад и улучи бабаита в гърдите. Той простена и се извърна по посока на стрелящото оръжие. Грабнах пушката и го уцелих в корема. Мъжът се преви одве и отскочи при рамката на вратата. От изненада чак отвори уста. Заредих пушката и стрелях в гърдите му. Зад мен Скай изпразни пълнителя в онова, което бе останало от мутрата. Той залитна, падна заднишком по стълбите и се просна в калта.
Настана тишина, все едно е неделна утрин.
Пред отворената врата на кълба излизаха пара и дим. Изтичах при Скай, който седеше на пода с гръб, опрян в купчината лед, и доколкото успях, му помогнах да стане.
— Хайде, колега. Трябва да те откарам в болница.
— Сигурен ли си, че всичко приключи?
— Да, приключи.
— Божичко, сякаш е паднала бомба, нищо не остана от хранилището — простена той.
Помогнах му да стане, събрах оръжието и го изведох навън. — Можеш ли да стигнеш до колата? — попитах го.
— Да — отвърна той и закрета към помляното бонбонче на Луи.
Проверих и тримата нападатели. Всички бяха мьртви. Извадих документите им за самоличност, пъхнах ги в джоба на сакото си и изтичах при мъжа до буика, първия, когото бях прострелял. Той се беше облегнал на гумата и се мъчеше да си поеме дъх. Давеше се от кръвта. Погледна ме уплашено, сетне очите му се замъглиха. Изцъклиха се, в гръкляна му загъргори смърт. Човекът климна на една страна. Пресегнах се, затворих клепачите му с пръсти, бръкнах в джоба му и извадих и неговата лична карта.
— Какво правиш? — попита Скай.
— Искам да знам кого сме убили — обясних аз.
Качих се на автомобила, направих обратен завой и се насочих към шосето. — Всички ли са мъртви? — простена Скай.
— Да, всички. Дръж се. До пет минути ще те откарам в болницата.
— Направо не мога да повярвам, че оня негодник ще посегне на ченгета.
— Мъртъвците не говорят. Гилфойл смята, че сме надушили нещо за далаверите му. А сега мълчи. Пести си силите.
Той не се вслуша в съвета ми. — За втори път от четири години ни се налага да прибягваме до куршуми, за да отървем кожата — въздъхва той. — Защо всеки път става така, че ти се измъкваш здрав и невредим, а мен ме раняват?
— Защото си цяла канара, има къде да те уцелят — поясних аз.
29.
Спрях с надута сирена и натиснат клаксон пред болницата и веднага приковах вниманието. Приближих се възможно най-много до входа за спешни случаи, пазачът и един от санитарите дохвърчаха с количка и затикаха Скай по рампата към болницата. Не знаех какво да очаквам, но от Гилфойл ме деляха трийсетина километра безлюден път без никой наоколо, който да ми се притече на помощ, затова спрях отзад в тъмното и влязох в болницата заедно с пушката, лугера и картечницата на Гилфойл с резервния пълнител.