Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.
— Ей, ти, санитарят, я ела насам! — заповядва той Кълан се вкопчва в куртката му.
— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… да ми… отрежат, крака.
Разтреперва се. Шокът вече си казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.
— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.
Мерил сграбчва за ръката един от редниците.
— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада, през дрънченето на щитовете и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на когото там поверят операцията, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата.
— Слушам, майор Мерил.
— Благодаря — изпелтечва Кълан и Мерил хуква при бойците си. Не чува как преди да изпадне в несвяст, той простенва: — Успех!
Младичкият пехотинец се надвесва и помага на сержанта да седне.
— Ще ви боли, но на един крак ще бъде по-лесно, отколкото ако ви нося на гръб.
Кълан стене, докато редникът, прихванал го през кръста, гази през калта към военнополевата болница.
— Как се казваш? — пита Кълан.
— Удс. Еди Удс. От Първа рота съм, по-точно, от онова, което е останало от нея.
— Благодаря ти, Еди.
Изпада в безсъзнание, а когато идва на себе си, хирургът от лазарета се е надвесил над него. Скалпелът в ръката му проблясва на светлината на фенера, който един от санитарите държи.
— Пак ще ти сложа упойна, сержанте, ще те позаболи.
Лекарят допира до носа му напоено с етер парцалче и последното, което Кълан помни, е, че Еди Удс стои току до хирурга и държи отстрани щика. — Не забравяйте какво е наредил майор Мерил — казва Удс в ухото на лекаря. — Ако отрежете крака на сержанта, той ще ви откъсне главата. После Кълан се унася.
— Еди Удс не е убил Върна Виленски — отсече едва чуто Кълан, загледан някъде в пространството. Не би посегнал на жена, камо ли пък да я убие. И да е убивал някого, той си го е изпросил.
— Например Фонтонио ли? Шерифът си допи питието и рече:
— Може би.
Стана и понечи да излезе от стаята.
— Трябва да звънна един — два телефона — обясни ми той. — Не се притеснявай за колегата си, сложил съм охрана. Веднага щом приключат в болницата, линейката ще го откара в Лос Анджелис.
— Смяташ да се обадиш на Гилфойл, нали? — попитах аз.
— Да — потвърди Кълан. — И на шефа ти. За да няма недоразумения за тази вечер.
После излезе.
Свързах се с дежурния в Лос Анджелис, оставих му номера на хотел „Вълните“, после дълго стоях под топлия душ, та да смъкна от себе си миризмата на смърт, и се проснах върху леглото, направо върху пухените завивки. Лежах така и се питах дали и леглото на Милисънт е също тъй меко и удобно. Представих си как лежа до нея, как усещам нежното й докосване.
Тя вдигна още след първото позвъняване.
— Надявах се да си ти — рече ми едва чуто Мили. — Аз пък се притеснявах да не те събудя.
— Не можех да заспя.
— Аз такова… мислех си… мислех си за теб — изрекох плахо. — Не ме бива за тия неща…
— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна ме тя, — Приятно ми е да чувам гласа ти. Цял ден си мисля за теб. Кога се прибираш? — Утре.
— Що за птица е господин Кълан?
— Пълна загадка — Има вещо… което все ми убягва.
Усещах присъствието и, сякаш тя беше с мен в стаята. Сетих се няколко стиха, която често съм чел на баща си, защото той ги обичаше. „Я ми ги прочети отново“, току подканяше.
— Татко обичаше едни стихове — изрекох, вперил поглед в тавана. — Навремето му ги четях на глас…
И прошепнах:
Спрях — бях забравял какво следва нататък.
— Това е от „Дон Жуан“ на Байрън — възкликна възхитена Милисънт. — Не съм и подозирала…
Но не се доизказа.
— Че полицаите четат поезия ли? — засмях се аз.
— Извинявай — каза смутена тя. — Прозвуча доста… Прекъснах я.
— Тепърва ни предстои да се опознаваме. Надявам се винаги да бъдем приятеля и любовници и да не ни се налага да се извиняваме за нищо.
— Красиво го каза, Зий. Не можеш ли да си дойдеш още тази вечер?
— Не. Утре тръгвам веднага щом стана. — О! — възкликна разочаровано.
— Трябва да ти кажа нещо — подхванах аз. — Ще го пише във вестниците, но искам да го чуеш най-налред от мен.
— Добре ли си? — Да — отвърнах. — Но тук стана една беля. Избухна престрелка и…