— Божичко!
Продължих да пелтеча:
— Четирима гангсгери се опитаха да очистят мен и колегата. Споменавал ли съм ти за Скай? Май не сме говорили много за него. Невероятен е. Всяко ченге може да се смята за голям късметлия, ако има до себе си колега като Скай. Раниха го, но сега е добре. Едричък е, ще оцелее и с повече куршуми в тялото. Ще го откарат с линейка в болницата в Лос Анджелис, но ще се оправи. Лошото е, че ние, Мил ги убихме. В онова, което ще прочетеш, няма да пише за убитите. Искаше ми се да поговоря с някого и да обясня… ох, дано ме разбереш. Ще ти обясня, когато се видим.
— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Зий. — Искам да ти обясня — настоях аз. — За да разбереш, че беше въпрос на живот и смърт: или ние тях, или те нас. Тази вечер убихме четирима души и… Знай, че тези неща не се случват често, но все пак се случват и… не е нещо, което правя с лека ръка…
— Жалко, че не си тук — прекъсна ме Мили. — Иска ми се да си до мен и да те прегръщам — допълни с треперлив глас.
— Ти си тук. Чувствам те до мен.
— О! — въздъхна тя, и се позамисли: — Утре ще си остана вкъщи. Много те моля, ела веднага щом ти е възможно. Ще чакам.
— Ти, Мил, наистина си невероята. Ще се видим утре.
— Ще броя минутите. — Лека нощ.
— Лека нощ, скъпи.
Продължих да си мисля за Мили. Пак за нея беше последната ми мисъл, докато дрънченето на телефона не ме изтръгна от дълбокия сън.
— Сержант Банън? — Да.
— Обажда се Кламптън, дежурният в отдел „Убийства“. — Добро утро — отвърнах сънено.
Погледнах си часовника. Беше шест в половина сутринта.
— Преди около минута получих спешно обаждане. Познавате ли тип на име Райкър?
От това вече се разсъних. Подпрях се на лакът.
— Арнолд Райкър ли?
— Да. Излежава присъда в щатския затвор „Уеско“, искал да говори незабавно с вас.
— Мислех, че е в „Сан Куентин“ или в затвора във Фолсъм.
— Е, сега е в „Уеско“. Предаде, че щял да чака две — три минути на автомата.
Дежурният ми каза номера.
Райкър беше последният човек, с когото ми се разговаряше. Не ми се слушаше как са го натопили, особено пък в този ранен час. Докато не се разсъня, съм доста кисел. Това обаче беше обаждане, което не можех да подмина току — така. Свързах се с централата на хотела и им дадох номера. Телефонът иззвъня само веднъж.
— Тук е Райкър — каза пресипнал рязък глас.
— Обажда се Банън. Какво искате?
— На никого не цепите басма, а, сержанте?
— Карайте по същество.
— Търся ви, за да ви направя услуга — поясни той. Гласът му беше хладен и учудващо школуван.
— Не ми трябват услуги от вас — срязах го аз.
— Откъде се обаждате? — попита Райкър.
— Не ви вляза в работата. Какво искате?
— Да поприказваме — изскърца гласът.
— Зает съм, Райкър.
— Още не сте чули какво имам да ви съобщавам.
— Чувал съм го от всеки негодник, изпречвал ми се на пътя. Натопили са ви. Вие сте едно ангелче и…
— Искате ли да разберете кой е убил Уилма Томпсън? Веднага ви казвам.
Това вече ме събуди.
— Добре де, нека чуем. Спестете ми пътя.
— Съжалявам, сержанте. Няма да стане. Трябва да дойдете при мен. Директорът на затвора се казва Джаспър Руш. Той ще се погрижи за формалностите. Ще ви чакам. — Райкър се засмя. — Днес целия ден съм свободен. После затвори.
30.
Взех си душ, слязох долу в гаража, намерих колата и се опитах да дам на Уилбър някой и друг долар — да се почерпи, но той вдигна ръка и поклати глава.
— Ако взема парите, капитанът ще ме обезглави — каза с крива усмивка.
Благодарих му, после звъннах в болницата и разбрах, че Скай вече пътува към Лос Анджелис. След това напуснах града.
До щатския затвор „Уеско“ имаше един час път — той бе намираше на шейсет километра южно от Бейкърсфийлд, точно насред щата. В Санта Мария спрях и закусих в малко ресторантче, където прочетох и дописката на Ленингтън. Както обикновено, беше подробна и не съдържаше голословни догадки и сензации, доколкото е възможно такава новина да не съдържа сензация. Имаше и три снимки; размазаната моментална фотография на Върна Виленски заедно с колегите й, малка снимка на Кълан и мъглява фотография на Райкър. Материалът беше на две колони, с огромно заглавие в горния край на първа страница:
И отдолу подзаглавие:
СПОРЕД ДЕТЕКТИВА, РАЗСЛЕДВАШ СЛУЧАЯ,
ЖЕРТВАТА Е СВЪРЗАНА С УБИЙСТВО,
ИЗВЪРШЕНО ПРЕДИ ДВАЙСЕТ ГОДИНИ
В основния материал Ленингтън се позоваваше на заключението от аутопсията, направена от Кокалите, и споменаваше, че от двайсет и четвърта година, а може би а отпреди това Виленски е получавала всеки месец по петстотин долара.