Във втория абзац се казваше, че паричните преводи са правени от Сан Пиетро и от няколко други банки и са свързани с убийството на Томпсън, извършено преди двайсет години, подчертаваше се и че „сержант Зийк Банън от отдел «Убийства» се е заел да издири един от свидетелите, дала показания на процеса за убийството“. Вероятно по настояване на редактора Ленингтън беше проявил благоразумие и не бе споменал името на Лайла Париш.
После журналистът напомняше в общи линии как Томпсън е била убита и каква присъда е получил Райкър. Беше написал материала добре, при това така, че да не ми навлича неприятности. Не че се притеснявах особено. Стигаха ми и притесненията заради престрелката в хранилището за лед, раняването на Скай и помляното бонбонче на Луи — те бяха предостатъчни, та когато се прибера в Лос Анджелис, Мориарити да ме прати на „електрическия“ си стол.
Платих си закуската, купих пакет „Честърфийлдс“ и се отправих на изток към градчето Мараписа, където се намираше затворът. Пристигнах някъде към десет. „Уеско“ не беше от строго охраняваните затвори, бе сравнително нов и представляваше двуетажна тухлена постройка зад двойна телена ограда, висока към четири метра. На входа дежурният ми провери документите, показа ми къде е служебният паркинг и ми обясни как да стигна до помещението за свиждания.
Пет минути по-късно на вратата на помещението ме посрещна дребосък с очила с телени рамки и сини затворнически дрехи, който се представи като секретар на директора, и ме заведе на втория етаж.
За разлика от „Сан Куеитин“ и „Фолсъм“, стари, просмукани с влага мрачни зандани, където вонеше на дезинфектант, прикриващ миризмата на стари затворници и още по-стари времена, „Уеско“ блестеше от чистота и бе боядисан в бледожълто. Но и тук, както във всички затвори, витаеше духът на безнадежността и отчаянието.
Джаспър Руш ме чакаше пред кабинета см, беше си лепнал широката усмивка на политик. Идвах за пръв път в „Уеско“, ала знаех, че директорът е брат на Руш, член на щатския сенат още от Мойсеево време и един от най-влиятелните политици в Калифорния. Постът на Руш беше политически, затова не можех да не го уважавам за биографията му: цели пет години най-обикновен надзирател в „Сан Куентин“, още три като шеф на охраната, след това заместник — директор във „Фолсъм“ и накрая, от шест годнни, от самото откриване на „Уеско“ негов директор. Руш беше облечен в нов снв костюм и колосана бяла риза, носеше прикачваща се папийонка. Беше висок към метър и осемдесет и вероятно тежеше към сто кила. Червендалестото му лице беше започнало да се набръчква, имаше зачатъци на бирено коремче. Ниско в едната буза държеше тютюн за дъвчене.
— Добре дошли в „Уеско“, сержанте. — Стиснах ръката му с безупречно поддържани нокти и кожа, груба като на носорог. — Какво обичате?
— Бих искал да поговоря с Арнолд Райкър — обясних аз. — Извинявайте, че ви се изтърсвам без предупреждение.
— Очакваме ви — каза директорът и ме покани в кабинета си. — Всички телефонни обаждания отвън минават през централата и ги прослушваме, виж, ако някой от затворниците се обади оттук, нямаме право без съдебна заповед да слушаме разговора. Така че ви чухме, когато Райкър ви помоли да му звъннете.
— Хитър е. Говореше с недомлъвки, но така, че да ме примами да дойда.
— Не съм изненадван. Прочетох материала в „Таймс“, През годините Райкър вероятно е разговарял с всеки втори детектив в щата — повтаря като курдисан все едно и също.
— Да, де — съгласих се аз. — Поредният от десетте хиляди затворници в щата, осъдени несправедливо.
Руш се засмя, наведе се и изплю тютюна в месингов плювалник отстрани на писалището.
— Ако теглим чертата, най-много осмива, излежаващи присъди в нашите затвори, се признават за виновни. Ще звънна да доведат Райкър.
Той се обади по телефона, после се облегна на, стола. Щеше да отнеме десетина минути, докато Райкър дойде в помещението за свиждане, затова директорът ме почерпи кафе и понички.
— Разкажете ми за Райкър. Знам за него само онова, което пише по вестниците.
— Лежал е десет години при строг тъмничен режим в „Сан Куентин“ и четири във „Фолсъм“, после са го прехвърлили тук. Пада си кибритлия, но трябва да му подпалиш фитила, инак кротува. В другите два затвора има чисто досие, тук е същинско ангелче. Чете непрекъснато. По две — три книги на седмица, вестници, вписания, помни като слон. Тук той отговаря за библиотеката. При нас само той е с доживотна присъда и излъчва някакво достолепие, заради което другите го уважават.