— И за всичките тези години не е извършил нито едно нарушение?
— В „Сан Куентин“ е създавал главоболия — поясни Руш. — Ако се вярва на мълвата, един от затворниците му налетял с нож под душовете в банята. Райкър му счупил ръката, пуснал ножчето в канала, после извикал надзирателя и обяснил, че онзи се бил подхлъзнал на плочките. След това го оставили на мира. Във „Фолсъм“ събрал около себе си затворници, които му пазели гърба. Никога не е създавал неприятности. Затова и го взехме тук. Но хич не се заблуждавайте, не е цвете за мирисане. Няма как да лежиш толкова дълго зад решетките и да не се озлобиш срещу целия свят. Райкър има досие още от Чикаго, където е извършил убийство и няколко обира. Но така и не са намерили улики.
— А идват ли му на свиждане?
— От дъжд на вятър. Водим регистър на всички посетители. Мога да накарам Харв, шефът на надзирателите да ви направи списък за последните няколко месеца.
— Ще ви бъда признателен — рекох аз. — Райкър намекна, че бил повикал и адвоката си.
Руш натисна някакво копче под писалището и след минута при нас влезе едър мъж — цял бик.
— Харви Крадок, това е сержант Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис.
Харви стърчеше половин педя над директора и беше само мускули. Погледна ме отегчено, като човек, който е виждал какво ли не и вече нищо не може да го учуди.
— Колко пъти Райкър разговаря по телефона тази сутрин, Харв? — попита Руш.
— Три пъти той търси някого, два пъти търсиха него. — Надзирателят кимна към мен. — Вие, сержанте, сте един от двамата, които му се обадиха. Другият беше Шайлър. Не знам с кого Райкър се свърза третия път, но той не му се обади.
— Кой му е адвокат, Сидни Шайлър ли? — изненадах се аз.
— Същият — потвърди Харв.
Отвърнах с тихо подсвиркване. Шайлър хвърляше в ужас всички ченгета от Сакраменто до Сан Диего. Беше измъквал повече престъпници от всички други адвокати в щата, взети заедно.
След това Харв разказа как Райкър направо е превъртял, когато е прочел сутрешния вестник.
— Първото, което прави, е да прегледа печата. Тази сутрин, още щом видя вестника, настоя да се обади по телефона. Най-напред звънна на Шайлър, после на вас. Пак повтарям, не знам на кого се обади третия път. Веднага след това позвънихте вие, сержанте. Шайлър се обади някъде пет минути след това, но не чухме какво си казаха. Нямаме право да подслушваме затворниците, когато те разговарят с адвокатите си.
— И това е станало, след като Райкър е прочел вестника?
— Да, носеше го със себе си, крещеше нещо по телефона на Шайлър и размахваше първата страница — поясни надзирателят.
— Шайлър често ли се обажда?
— Не бих казал — отвърна Харв. — Ще донеса тетрадката и ще проверя. Адвокатът наминава веднъж на три — четири месеца. Преди известно време на свиждане на Райкър дойде и Хенри Далмъс.
— Кой е Далмъс?
— Бивш затворник. Близо половин година лежаха в една килия с Райкър — уточни надзирателят.
— Далмъс беше неграмотен — намеси се и Руш. — Райкър го научи на четмо и писмо. Излежаваше петгодишна присъда за непредумишлено убийство, намалиха му я на четири години. Застрелял във Вентура някаква продавачка в магазин.
— Някой друг?
— Навремето Гилфойл идваше често, но напоследък нещо се изгуби — отговори Харв. — Но понякога се обажда на Райкър по телефона.
Допих си кафето, изядох поничката и рекох:
— Добре, дайте да го видя този хубостник. Руш ми подаде тенекиено пепелниче.
— Върнете го, щом приключите. В работилницата тия тарикати превръщат за нищо време пепелниците в ножове. Когато влязох в помещението за разпити, изпитах усещането за deja vu. Бях виждал десетки пъти различни негови разновидности. Два стола, сложени един срещу друг от двете страни на голяма метална маса, прихваната с болтове за пода. Прозорче с решетка високо върху едната стена, боядисана, както и останалите, в тъмносиво, в същия цвят, както и масата, от което помещението ставаше още по-потискащо. На тавана имаше две сто и петдесет ватови крушки, покрити със ситна мрежа.
Когато Руш ме доведе в помещението, Райкър седеше с гръб към мен. Дясната му ръка беше прихваната с белезници за подпората на масата, с лявата той барабанеше по нея и месестите му пръсти наподобяваха крака на тарантул, впуснал се във вихрен танц.
— Щом приключите, само почукайте на вратата — обясни надзирателят, после пусна резето, което щракна.
— Добро утро, сержанте — поздрави Райкър, без да се обръща. — Мислех, че ще дойдете по-бързо. Сигурно сте спрели някъде да закусите.
Говореше тихо, но с дрезгав глас, сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска.