Заобиколих масата и за пръв път видях лицето на затворника. Той беше облечен в синя дочена униформа, каквато раздават на затворниците, и бе по-нисък, отколкото бях очаквал. Беше слаб, с кокалести рамене. Кестенявата му коса бе подстригана съвсем късо и тук-там вече беше прошарена. Райкър беше с месест нос и тъмнокафяви, почти черни очи, които постоянно присвиваше и които сега се впиха в мен. Устните му бяха тънки и той едвам се сдържаше да не се ухили.
Отново deja vu.
Лице, което бях виждал в най-различни превъплъщения във всеки затвор, който някога съм посещавал. Подозрително, вечно нащрек, отегчено, гневно, безмилостно, отчаяно, лукаво. Все качества, които трябва да притежава всеки осъден до живот, ако иска да остане жив и сравнително невредим. Но за разлика от повечето пандизчия Райкър говореше на безупречен английски.
Издърпах стола на около метър от масата и чак тогава седнах.
— Какво има, сержанте? — попита ледено Райкър. — Да не би да се притеснявате, че ще се заразите от нещо?
— Обичам да седя с опънати крака — поясних аз. Сложих на масата пепелничето заедно с пакета „Честърфийлдс“ и запалката „Зипо“. Райкър извади една цигара и я запали.
— Неуморната „Зипо“ — каза и помилва обвивката от неръждаема стомана. — Изобретена е през трийсет и втора година от Джордж Блейздел в Брадфорд, щата Пенсилвания. Капачето й е патентовано. Досега продадените запалки „Зипо“ са повече, отколкото всички други марки, взети заедно.
— Да не притежавате акции на дружеството? — поинтересувах се аз.
— Осемнайсет години на топло — пророни той едва чуто. — Човек няма какво друго да прави, освен да чете. Библиотеката в „Сан Куентин“ беше в окаяно състояние, същото беше и във „Фолсъм“. Тази тук се ядва. Прочел съм почти всички книги в нея. Стигнал съм до буквата „Е“ в „Енциклопедия Британика“. Всеки ден изчитам до последната страница четири вестника, решавам дори кръстословиците.
— Браво на вас — възкликнах аз. — Генийчето на мама! Какво искате от мен?
Не свалях очи от него, следях всяко негово движение Райкър седеше почти неподвижно. Само сочеше с показалец към мен, ако искаше да наблегне на нещо, и лявото му охо играеше, сякаш той нямаше власт над него. Погледнеше ли ме, виждах на светлината от тавана издайническата млечнобяла мътилка на пердето, образувало се върху зеницата.
— Не аз, сержанте, искам нещо от вас, а вие искате от мен — натърти той със загадъчна усмивка.
— Не разполагам с много време. Дайте по същество.
— Колко платихте на оня репортер — Пенингтън, за да напише в днешния брой на „Таймс“ панегирика за вас?
— Черпих го една бира — отговорих аз. Затворникът прихна.
— Минали сте метър.
Пропуснах забележката покрай ушите си.
— Обясних ви вече, разполагам със сведения, от които свят ще ви се завие.
Той тръсна пепелта от цигарата, но без да сваля очи от мен.
— Предполагам, че това велико откровение все ще ми струва нещо.
Райкър се надвеси напред, облакъти се на масата и рече:
— Няма да ви струва и пукнат цент. Не се занимавам с изнудвачество.
— А с какво тогава се занимавате?
— Не искате уста на заем — подметна той презрително. — Да не мислите, че е смешно да излежаваш доживотна присъда, без да си извършил никакво престъпление? Така ли си представяте справедливостта? Обзалагам се, че двамата с Кълан бързо сте намерили общ език.
— Няма добро убийство.
— В смисъл?
— В смисъл, че навремето сте избили доста народ, Райкър. Съвсем заслужено сте излежали всяка минута от присъдата си, дори и да са ви натопили за престъплението, заради което са ви пратили тук. И заради което надавате вой до Бога.
Райкър скочи, забравил, че е прихванат с белезници за крака на масата, и ръката му изпука. Аз не се и помръднах, само продължих да го гледам. Известно време затворникът стоя прав, беше станал морав от гняв. После си възвърне самообладанието, усмихна се и пак седна.
— Не знам какво друго сте загубили зад решетките — отбелязах спокойно, — но със сигурност не сте загубили гадния си нрав.
— Аз не надавам вой — изсъска ми Райкър.
— Не знам какво правите, но ще си останете тук — казах, все така втренчен в него.
Райкър се усети, че го предизвиквам, и настроението му в миг се промени. Той се отпусна и отново се сгърби на стола.
— Смее се най-добре, който се смее последен — каза ми той.
— Изразът е „Който се смее последен, се смее най-добре“ — поправих го аз. — Можете да ме засипете с какви ли не мъдрости, нали? Знаете ли какво, я си останете със здраве и се смейте на воля, мен ме чака дълъг път.
Понечих да стана от стола.