— Бихте ли ми разказали, ако обичате.
— Разчовъркахте любопитството ми — отбеляза зъболекарят.
— След малко ще ви обясня за какво става въпрос.
— След като се върнах от войната, открих в Сан Луис Обиспо кабинет, ходех веднъж седмично и в Сан Пиетро — рече Тайлър. — Един ден мъж на име Райкър доведе Уилма. Обясни, че била паднала и се била ударила отстрани по лицето. Веднага щом я прегледах, разбрах, че мъжът лъже. Беше съвсем ясно, че жената е бита. Личеше от синината върху страната й и от раните в устата. Отдясно на брадичката и дори се виждаха следите от кокалчетата на пръстите му. Два от зъбите й бяха толкова разбити, че се наложи да ги извадя. Жената имаше и тънка като косъм фрактура на челюстта — обясни зъболекарят и очерта с пръст десетина сантиметра от устата до ухото си. — Беше счупен и един от горните зъби от същата страна.
— Кога се е случило това?
— Трябва да погледна картоните. Доколкото си спомням, през двайсета година.
— Помните много добре случката — отбелязах аз.
— Да, помня я — потвърди мъжът. — Особено след онова, което последва. Наистина ми беше мъчно за Уилма.
— Тя ли ви каза, че Райкър я е ударил? Мъжът кимна.
— Отвори се доста работа, лекувах й зъбите близо половин месец. Жената очевидно се страхуваше до смърт от Райкър. И имаше защо, излишно е да ви го казвам. Накрая я накарах да изплюе камъчето и тя си призна, че Райкър я е бил, при това не за пръв път. Но се боеше да го напусне. Беше си още дете, най-много на осемнайсет години. Мечтаеше си за Холивуд. Беше тъжно момиче, по своему хубавичко, но от сто километра личеше, че ония в Холивуд няма да се надпреварват да я вземат.
— В какво точно се състоеше лечението?
— Извадих първия и втория кътник долу. После направих от двете страни на дупката коронки и я запълних със златен мост.
— Златен ли? — изненадах се аз.
— Златото е благороден метал — поясни зъболекарят. — Не се разяжда, не реагира с нищо в устата и е със същата плътност, както зъбите. По онова време не беше скъпо. Правехме зъбните мостове и коронки именно от злато. Запълних с амалгама и първия кътник горе. За да затворя фрактурата, сложих тъничка нишка от неръждаем метал.
— Правехте ли картони на пациентите?
— Разбира се. Задължително е. Първо описваш състоянието на зъбите, после и какво точно лекуваш. Всеки зъболекар води картони.
— Пазите ли ги?
Озадачен, той ме изгледа, после кимна.
— Пазя всички картони. Картоните на пациентите, които вече не лекувам, са в мазето — потвърди зъболекарят. — Защо?
— Имам основания да смятам, че Уилма Томпсън не е била убита. Дошла е тук през двайсет и четвърта като Върна Хикс, установила се е в Пасифик Медоус, омъжила се е щастливо. Преди около четири години мъжът й е загинал при автомобилна катастрофа и тя е живеела сама до миналата седмица, когато е била убита във ваната си.
Мъжът беше стъписан.
— Значи е помогнала да тикнат Райкър зад решетките?
— Както личи, да.
— Кой тогава я е убил?
— Това се опитвам да установя и аз.
— Божичко! Клетата Уилма! — поклати той глава. — Ако това е вярно, значи си е отмъстила на Райкър. Повярвайте, хич не ми е мъчно за него. Той си заслужи всичко, което му се стовари. Жив ли е още?
Кимнах.
— Намира се в затвора „Уеско“. Смъртната му присъда е била заменена с доживотна без право на обжалване. Тази сутрин е видял снимката и се свърза по телефона с мен. Тъкмо Райкър ми каза, че сте лекували зъбите на Уилма. Възможно ли е, докторе, наистина да е тя?
Тайлър погледна още веднъж снимката.
— По онова време беше руса — отвърна мъжът. — Тук е доста по-пълна. Но… — Зъболекарят се взря отново в снимката. — Не бих могъл да се закълна, сержанте.
— Но е възможно, нали? — настоях аз.
Той кимна. Сгърби се и седна на стъпалата.
— Близо двайсет години — поклати зъболекарят глава. — И през цялото това време мислехме, че Уилма е мъртва.
После същата мисъл, която не ми даваше мира, загложди и него.
— Казвате, че сте се срещнали с Райкър.
— Тази сутрин. Ужасен тип.
— Но накрая нищо чудно да го пуснат на свобода, нали? С тези думи сякаш ме настъпи по болното място. Едно момиче с мечти, тормозено от някакъв мафиот, после избягало, за да заживее почтено, като всички останали, докато времето не го е настигнало. Беше се паднало именно на мен да разбуля загадката, дала началото преди двайсет години на цялата тази трагедия.
— Не съм съдия, докторе. Просто отивам там, където ме отведат следите.
— Неприятна работа — рече той.
— Понякога наистина е неприятна.
— С какво точно мога да ви помогна?
— Бих искал да взема за известно време картона и рентгеновите снимки на Уилма. Ако държите, ще ви дам и разписка.