— Нищо чудно и паметта да ми изневерява — допълни Тайлър.
— Възможно е. Все пак е минало доста време.
— Бих могъл да кажа, че след убийството и съм изхвърлил картона.
— И това е вярно. Но не ми приличате на човек, който независимо от последиците няма да каже под клетва истината. Знам, не е лесно.
— На вас ви е още по-трудно — отвърна мъжът и ме заведе в къщата.
Реших да намина и да видя как е Скай. Намерих го, разположен в леглото, да похапва паста с крем по бостънски и да омайва две медицински сестри с разкази за храбрите си подвизи. На нощното шкафче се мъдреше празна кутия от шоколадов сладолед.
— Здравей, колега. Ще ми отделиш ли малко време? Скай поруменя като домат.
— Извинете, драги ми госпожици — побърза да каже той, — трябва да поговорим по работа.
Сестрите излязоха с кикот от стаята.
— Подочух, че си пренощувал в онзи тузарски хотел — направи се на много ядосан Скай. — В, как прекара? Сигурно си спал до обяд и си закусвал в леглото, докато мен ме караха с линейка насам.
Ухилих му се.
— Докато ти се правеше на голям герой пред тия състрадателни ангелчета, аз се скъсах да обикалям и да проучвам коя е била всъщност Върна Хикс-Виленски в предишния си живот. Станал съм в шест и половина, отбих се да закуся недалеч от Бейкърсфийлд. Прочетох вестника. Мен ако питаш, Джими Перото си е свършил прекрасно работата…
— Какво си търсел в Бейкърсфийлд?
— Всъщност отскочих до Мараписа, пада се на петдесетина…
— Знам къде се пада Мараписа.
— А знаеш ли какво има там? Той се позамисли.
— Там е щатският затвор „Уеско“.
— Браво на теб. А знаеш ли кой е в „Уеско“?
— Как кой, затворниците — тросна ми се колегата. — Ще престанеш ли най-после с тия гатанки?
— Името Арни Райкър говори ли ти нещо? Сега е прехвърлен в „Уеско“. Та видял вестника и разпознал Върна Хикс.
— До гуша ми дойде от твоите викторини! Изплюй камъчето, де! Коя е Върна Хикс?
— Прочете ли открай докрай заключението на Кокалите от аутопсията?
— Не… А ти?
— И аз не го прочетох, но смятам да го направя. Междувременно…
Изложих му накратко разговора си с Арни Райкър, отиването ми до Санта Моника, разказах му и за рентгеновите снимки. Показах му пожълтелия медицински картон.
— Погледни коя е пациентката.
Той видя името на Уилма Томпсън и ме зяпна.
— Мислиш ли, че е възможно? — ахна Скай.
— Ако Тайлър и Кокалите са на едно мнение, случаят е приключил, както и присъдата на Райкър. Ние с теб обаче трябва да разберем кой е убил Уилма-Върна Хикс-Виленски-Томпсън. И защо.
Тръгнах към вратата.
— Я чакай малко — провикна се след мен колегата. — Какво ще правим с Мориарити? Разлютен е, бълва змии и гущери и…
— Заеми се ти с него — отвърнах. — Аз имам работа.
Вече наближаваше седем, когато се прибрах. Бях капнал, но възторженото посрещане, което Роузи ми устрои, ме поободри. Реших първо да почистя и чак тогава да звънна на Мили. Извършихме обреда с кучешката храна и кокала и докато псето го гризеше в задния двор, аз стоях дълго под горещия душ. Облякох си панталон и риза, сложих вратовръзка и тъкмо да посегна, за да се обадя на Мили, когато на входната врата се позвъни.
Отворих.
Мили, усмихната, държеше кофичка от чисто сребро за шампанско с бутилка, изстудяваща се вътре. Беше оставила до себе си голяма ракитова кошница за пикник. Лъскавото и автомобилче беше спряно пред нас.
— Здравей — поздрави ме тя. — Минавах случайно насам…
33.
Поех кошницата и кофичката с шампанското и леда, а Мили се наведе и ме целуна. Целувките й бяха нежни, ласкави и всеотдайни. Стояхме и се прегръщахме, докато Роузи обикаляше около нас и скимтеше — дано и обърнем мъничко внимание. Накрая занесох кошницата в хола, а Мили остана да се занимава с кучето.
Влязох в спалнята, набързо събрах намяталите навсякъде дрехи и хавлиени кърпи и ги напъхах в коша за бельо, после извадих одеяло, занесох го в хола и го постлах на пода. Хвърлих върху него и две-три от възглавниците по канапето.
Мили огледа помещението и спря поглед върху библиотечката от щайги за портокали и голата простота на обзавеждането — от израза и не личеше нито да е развеселена, нито разочарована. Склонен съм да мисля, че е очаквала да завари именно това.
— Добре дошла в Тадж Махал! — възкликнах аз.
Без да сваля очи от моите, тя прекоси стаята и дойде при мен — дългите и крака бяха скрити под сив панталон, розовият кашмирен пуловер очертаваше тялото и. Мили седна възможно най-близо до мен, доколкото го позволяваха двете възглавници, и се вгледа в лицето ми.