— Аз живея в дупка, а ти — на десетина акра навръх планината. Ти ядеш черен хайвер, аз — кисело зеле със свинско.
Мил се притисна до мен и аз усетих през пуловера как тупти сърцето й. Устните й почти докосваха моите. Започнахме да се целуваме. Нямаше какво друго да казваме.
И двамата едва си поемахме дъх. Не можех да сваля очи от тялото й — мургаво от слънцето и изваяно от тениса.
Почти не говорехме. Виждах пулса й върху вратлето. Не знам какво гледаше тя, с поглед в тавана.
Извърна за миг очи към мен, после ги затвори, претърколи се и метна крак върху моя.
— Направи страхотен пикник — прошепнах тихо.
— М-м-м.
— Имаш много скрити таланти.
— Ти също, скъпи — пророни Мили и се сгуши до рамото ми.
Полежахме още малко, без да говорим. И десетте дългосвирещи плочи, които бях сложил върху грамофона, отдавна бяха свършили.
— Дай да погледнем истината в очите, госпожице Харингтън — рекох накрая. — Печеля към триста долара на месец. Карам кола, която всеки момент ще се разпадне, живея в тясна къщурка…
Тя долепи пръст до устните ми и ме накара да млъкна.
— Толкова ли те плашат парите ми? — попита най-сериозно.
— Естествено, че ме плашат.
— Защо?
— Свикнала си да живееш на широка нога…
— Я не се занасяй!
— Нищо чудно да се почувствам навлек…
— Сержанте, и да искаш, не можеш да се превърнеш в навлек — отсече Мили. — Посветил си се на работа, мръсна и опасна, която на всичкото отгоре е и нископлатена. Уважавам те за това. Прави ти чест. Харесва ми и как изглеждаш, и как мислиш. И двамата знаем, че имам пари, които ще ми стигнат за два живота. Защо да не им се радвам, като ги харча заедно с теб? Нямам нищо против да ме заведеш и на кисело зеле със свинско. Ти също не би трябвало да имаш нищо против, ако реша да те заведа в „Чейзънс“ на печена патица и шампанско. Какво по-разумно от това?
Волю-неволю се засмях. Беше удоволствие да бъдеш с жена, способна с такава лекота да сменя тона и да се шегува.
— Нека опитаме, а? — предложи Мили. — Не са ме питали дали искам да се раждам богата. Защо парите да провалят нещо красиво?
Тя ме помилва по бузата и ме целуна с меките си устни, с което сложи край на разговора.
Свещите се стопиха и угаснаха.
Събудих се и усетих миризмата на кафе. Мил я нямаше наоколо. Беше единайсет преди обяд. Лежах, гледах в пространството и си мислех за превратностите от последните трийсет и шест часа. После Мили влезе, понесла табла с димящо кафе, кубчета пъпеш и кифлички.
— Добро утро — пожела ми ведро тя и сложи подноса между нас.
Беше се увила с чаршаф и когато седна, той се смъкна, тя обаче не му обърна внимание.
— Тъкмо се сетих, че днес съм в почивка — оповестих аз.
— Чудесно! — възкликна Мили. Надвеси се над подноса и ме целуна. И телефонът иззвъня.
— Ох, да му се не види! — изругах аз.
— Трябва ли да се обадиш?
— Ако е по работа, ще звънят, докато не вдигна. Мили взе апарата и го сложи между нас.
— Да! — изръмжах аз, а тя долепи длан до устата си — да не прихне.
Обаждаше се Мориарити. Старецът явно бе в доста добро настроение.
— Да не си забравил за какво служи телефонът? — попита той.
— Работих, шефе. Струпаха се куп неща.
— Я да чуем какво се е случило там горе, на север. Скай мълчи като риба.
Прочел си доклада — отвърнах. — Подписан е от Кълан и Гилфойл. Обикновено те двамата нямат еднакво мнение за нищо, дори за времето навън.
— Чух се и с Чарли Лефтън, мотелчето му е на километър — два от хранилището за лед. Та той ми каза, че се е вдигнала такава патаклама, та си помислил, че японците са провели десант в Мендоса. Какво всъщност се случи? Ще си остане между нас.
Разказах му как сме отскочили до Мендоса, как сме поприказвали с майката на Лайла Париш и ония кретени — Главорезите на Гилфойл, са ни устроили засада.
— Нещо не се връзва, Дан. Следата води към Кълан. Гилфойл би трябвало да си умира от радост. Вместо това праща четирима от гангстерите си да ни очистят.
Мориарити подсвирна и попита:
— Днес по-късно вкъщи ли ще си бъдеш? — Днес съм в почивка.
— Аз също. С това не отговаряш на въпроса ми.
— Да, ще се навъртам тук.
— Ще поговоря с окръжния прокурор, да си има едно наум — рече шефът. — Мисля, че отделът може и да не се занимава със случая. Май не е в нашите правомощия.
— Имаме убийство, а още не сме открили убиеца — това определено е в нашите правомощия — възразих аз. — Не пропускай да го споменеш на окръжния прокурор.
— Това пък защо ми го казваш?
— Все едно не съм ти го казал — рекох аз.
— Хайде, ще се чуем по-късно — обеща Мориарити и затвори.