— Страхотно, няма що. — Затръшнах слушалката, погледнах Мили и й казах: — Невинаги е така.
— Досещам се — усмихна се тя. — А сега какво ще кажеш, дали да не си вземем един душ?
— Заедно ли?
— Разбира се.
После телефонът иззвъня отново.
— Ох, няма ли да млъкне Най-после!
Телефонът продължи да си звъни. Аз пък продължих да си седя и да го гледам. След шестото позвъняване вдигнах.
— Да! — ревнах.
— Извинявайте, че ви безпокоя, сержанте — подхвана дежурният, — но току-що се получи странно съобщение за вас.
— Какво му е странното — че е смешно или че е необичайно?
— Вие ще кажете. Някакъв мъж заръча: „Предайте на Банън, че го е търсил Сидни. Предайте му и че трябва да поговорим, понеже оттук нататък ще работим в един екип.“ Сещате ли се за какво става въпрос?
— Да. И определено не е смешно. Какъв е номерът?
— Кой беше? — полюбопитства Мили.
— Дежурният. Търсил ме е най-прочутият адвокат в щата. Сидни вдигна и каза с тих мазен глас:
— Вие ли сте, Зийк?
— Не съм ви никакъв Зийк, Шайлър, за вас съм сержант Банън и днес съм в почивка.
— Извинявайте, че ви безпокоя — рече той някак присмехулно. — Исках да ви чуя, понеже, тъй да се каже, работим заедно по случая на Райкър.
Беше ми трудно да се правя на непукист и на голям отворко когато Милисънт Харингтън седеше гола — голеничка на половин метър от мен и ми се усмихваше.
— Слушайте ме внимателно, ама наистина внимателно, Сидни. Не работим заедно по освобождаването на Райкър. Не работим заедно за каузата на гладуващите деца и на белите мечки, не работим заедно по каквото и да било и никога няма да работим, пък ако ще и Панамският канал да замръзне.
— Опитвам се да бъда любезен. До час мога да свикам пресконференция и да разкажа всичко от игла до конец.
— Не, не можете, Сидни. Единственият, на когото сте в състояние да се позовете, е пандизчия, излежаващ доживотна присъда за убийство. Той вече двайсет години повтаря като папагал, че е невинен. Никой не му вярва. Това ще се превърне във вица на седмицата. Разполагате само с брътвежите на Райкър, с нищо друго. Искате да станете за смях ли? Ваша работа, направете го. Можете обаче да седите и да си траете, докогато ви кажа аз.
— Открай време сте си костелив орех — подсмихна се Шайлър. — Ще ми кажете кога, нали?
— Ще кажа на шефа си. Ако ви трябва изявление, ще го получите от него. Ще се видим в съда.
После затворих.
— И твоята не е лесна, озовал си се в окото на бурята — рече Мили, очевидно развеселена от случващото се.
— Вероятно си права, наистина съм се объркал като пиле в кълчища. Но карай, днес съм в почивка.
Мили премести подноса, допълзя при мен, пресегна се, вдигна слушалката от вилната, пъхна я под възглавницата и ме погледна.
— Днес не ни се налага да се обличаме, нали? — измърка.
— Не, освен ако не избухне пожар — потвърдих аз.
34.
Съдебното заседание, свикано от главния прокурор, щеше да се състои в голямата зала, обикновено запазена за откритите заседания на Градския съвет. В единия край на помещението имаше голяма маса с шест стола зад нея — местата на онези, които колеха и бесеха. Срещу тях имаше две по-малки маси — всяка от двете страни на пътеката в средата, зад тях пък бяха преградата и шестте реда от двете страни на пътеката, предназначени за обикновените простосмъртни.
В залата имаше най-много двайсетина души.
Заседанието беше закрито, понеже за разлика от обикновено бе свикано от губернатора и решенията му бяха само препоръчителни. Беше издадена заповед доказателствата да не се разгласяват. Главният прокурор и още двама души, посочени от него и одобрени от губернатора, щяха да ги изслушат и да гласуват. След това прокурорът щеше да докладва как е преминало заседанието на губернатора, който на свой ред щеше да вземе окончателното решение. Чак тогава стенограмата от заседанието щеше да бъде огласена.
На една от масите — дясната зад парапета, седяха Мориарити, градският прокурор Арт Канън, Кокалите и доктор Тайлър. Аз пък се бях разположил зад тях, на първия ред, когато в сряда сутринта, в десет без десет Сидни Шайлър влезе заедно с Арнолд Райкър, закопчан с белезници за шефа на надзирателите в „Уеско“ Харли Крадок. Райкър беше облечен в тъмносин костюм и бяла риза, носеше и копринена вратовръзка, вероятно подарък от адвоката. Ако целта бе да стане по-приемлив за обществото, тя явно не беше постигната. Около Райкър витаеше нещо зловещо, което не можеха да прикрият нито новият костюм, нито бялата риза. Който веднъж е посегнал да убие, си остава убиец до края на дните си.
Райкър ме видя и се ухили гадно. После ми намигна и изрече само с устни: