— Да, уважаеми господине.
— Разкажете, ако обичате, на уважаемите господа какво научихте за миналото на жената.
— Не открихме нищо за живота й преди 1924 година.
— Дори дата на раждане?
— Не, господине.
— Месторождение?
— Не, господине.
— Къде е работила преди това?
— Доколкото успяхме да установим, драги ми господине, за госпожа Виленски не се знае нищо до 1924 година, когато тя се е преместила да живее в Лос Анджелис.
— Накъсо — обобщи адвокатът, — до 1924 година госпожа Виленски не е съществувала.
— Точно така.
— Това, сержанте, обичайно ли е? — Не.
— И какви изводи си направихте, ако изобщо сте направили някакви изводи?
— Че преди да се установи в Лос Анджелис, жената си е сменила името.
— А това навежда ли ви на някакви мисли?
— Засега не — отвърнах аз.
— Значи разследването продължава.
— Да, още не е приключило.
— А, да ви питам още нещо. Кога е починала госпожа Виленски?
— На двайсет и пети май в седем и половина вечерта.
— Благодаря ви, сержанте. — Той се извърна към съдебния състав. — Някакви въпроси, господа? — попита Шайдър тримата мъже.
Пипаше много хитро. Сега именно някой от съдебния състав трябваше да зададе ключовия въпрос. Тримата мъже събраха глави и си зашушукаха, после Темпълтьн ме попита:
— За протокола, сержанте. При какви обстоятелства е починала госпожа Виленски?
— Била е убита, уважаеми господине, но така, че да изглежда като нещастен случай.
— Благодаря ви, сержанте. Свободен сте. Върнах се на мястото см на първия ред.
— Призовавам Харви Крадок — рече Шайлър.
В началото едрият надзирател се пообърка. Върна в кобура пистолета, който бе държал под бомбето, после остави бомбето и отиде да се закълне.
— Къде работите, господин Крадок?
— В щатския затвор „Уеско“. Началник на охраната съм.
— Значи познавате моя клиент — господин Райкър?
— Да, от шест години.
— Обсъждал ли е, капитане, господин Райкър делото за убийството на Уилма Томпсън, заведено срещу него?
— Случвало се е.
— И какво е споделял с вас?
— Разказваше за вечерта, все повтаряше, че имало неща, доказващи, че е невинен.
— Вие вярвахте ли му?
— Никой не му вярваше.
— Смятате ли го за опасен затворник?
— Сприхав си е. Лесно се пали. Такива като него избухват с повод и без повод.
— И колко пъти е избухвал, капитане? Крадок помълча, помълча и отговори:
— Нито веднъж.
— Някога да е вдигал скандал, да се е спречквал с други затворници?
— Не, господине, никога.
— Всъщност е отговарял за библиотеката, нали така?
— Точно така. Чете по четири вестника на ден и е в състояние да ви преразкаже някои от материалите дума по дума. Има изумителна памет.
— И дори е научил, някои от затворниците да четат и пишат, нали?
— Да, господине, доколкото си спомням, петима — шестима. Темпълтън се намеси.
— Тези показания, господин Шайлър, имат ли някакво отношение към случая?
— Моят клиент, уважаеми господине, е бил обвинен в тежко престъпление. Според меп е наистина важно, че нито веднъж не е създавал неприятности на надзирателите в затворите, където е лежал: „Сан Куентин“, „Фолсъм“ и „Уеско“. Всъщност е бил примерен затворник, помагал е на съкилийниците си, четял е през цялото време.
— Разбрах, адвокате.
— Благодаря ви, господине — отвърна Шайлър.
Каза на Крадок, че няма повече въпроси към него, отиде при масата и отпи глътка вода. Сетне се извърна към съдебния състав и заяви:
— Господа, зъболекарят на Уилма Томпсън и главният патолог на съдебния окръг са на мнение, че жената, представяла се за Върна Хикс-Виленски, всъщност е била Уилма Томпсън. Помислете, господа. Чухте от детектива, разследващ убийството на госпожа Виленски, че тя се е появила тук, в Лос Анджелис, през двайсет и четвърта, повече от година, след като клиентът ми е бил осъден за убийството на Уилма Томпсън, а също че той и колегите му — другите следователи, не са успели да открият нищо за миналото и живота й преди двайсет и четвърта година. Тази жена все е дошла отнякъде, господа. Предполагам, че през двайсет и втора година Уилма Томпсън не е била убита, че не е имало никакво убийство, въпреки че клиентът ми — Арнолд Райкър, е лежал цели деветнайсет години по щатските затвори именно заради убийството на тази жена. Предполагам също така, господа, че вероятността госпожица Томпсън да не е госпожа Виленски, клони към нулата. Две жени с еднакъв ръст и еднаква зъбна протеза, със същите белези, същата пластична операция на носа и накрая — помислете върху становището на двамата експерти, дали показания, че двете жени всъщност са едно и също лице. И вероятно най-убедителното доказателство: трупът на госпожица Томпсън така и не е бил намерен. Освен това господин Райкър не се вмества в обичайния портрет на хладнокръвния убиец. За деветнайсет години нито веднъж не е създавал неприятности. Учел е съкилийниците си да четат и лишат. Грижел се е за библиотеката. С други думи, по характер не е закоравял престъпник. Затова твърдя, че господин Райкър безусловно е напълно невинен, че не е извършвал убийство, било то предумишлено или непредумишлено, и каквото и да е друго престъпление и затова трябва да бъде пуснат незабавно на свобода. Призоваваме ви да решите дали днес господин Райкър ще напусне залата като свободен човек. Благодаря ви.