— Ей на това му се вика живот — отбелязва той. Ърл няма какво да отговори.
Райкър също се качва на палубата.
— Всичко наред ли е? — пита той капитана.
— По късовглновия обхват получих съобщение от Гилфойл. Бреговата охрана е Отцепили залива на Мендоса.
— И какво ще правим сега?
— Предлагам да заобиколим отдалеч залива и да отидем на един мотел за рибари, държи го тип на име Лефтън. Познаваме го, често ходим с него за риба.
— Както прецениш.
— Ще се изплъзнем на бреговата охрана и ще се скрием при Лефтън, На петнайсетина километра от града е.
— Колко още ще пътуваме?
— Към час и половина.
Райкър отива при кърмата, застава с гръб към Далмъс и казва на Лио:
— Дай патлака.
— Ама аз мислех, че…
— Не ти се плаща да мислиш.
Протяга ръка и Лио му връчва пистолета трийсет и осми калибър. Райкър слага отгоре бомбето на Далмъс. Връща се при съкилийника си и застава зад него.
— Хенри!
Далмъс се обръща с гръб към морето. Вижда бомбето си. Райкър го вдига и го мята през рамото на Далмъс във водата.
— Какви ги вършиш бе, човек… — подхваща неговият съкилийник, после вижда пистолета.
— Голям лапнишаран съм, да се доверя на един тъпанар за такава работа. — Ама аз…
— Казах ти, изчакваш оная да влезе във ваната и буташ във водата радиото, но ти реши да се правиш на много умен. Сега вече се разбра, че е убийство.
— Исках да съм сигурен… — хленчи Далмъс.
— Оставил си отпечатъци навсякъде, смотаняк такъв. И сега онова гадно ченге се досети кой стои над всичко. Но единствено ти можеш да го потвърдиш.
Той опъва ръката, с която държи оръжието, на трийсетина сантиметра от гърдите на Далмъс. Пистолетът излайва два пъти, куршумите се впиват в плътта на Далмъс, а вятърът отнася гърмежите.
Далмъс само простенва и пада възнак в океана. Райкър гледа как вълните, вдигнати от яхтата, подхващат трупа и го подмятат като поплавък на лунната светлина.
Райкър се обръща към Ърл и Лио. Връща пистолета на рижия.
— Видяхте ли? Онова приятелче Хенри се подхлъзна и падна зад борда.
Тъкмо прекосих Ломпок, и започна да се здрачава. Включих сирената и светлинния сигнал и подкарах със стотина километра в час. Шосето бе почти пусто.
Полицията в Лос Анджелис беше вдигнала на крак всички униформени ченгета и детективи и ги бе пратила да попритиснат информаторите и да спират всички черно — кафяви фордове, в които едва ли можехме да се надяваме да открием Далмъс. Въпросът беше как да спипаме Райкър и Далмъс, без да нахлуваме в Мендоса.
Те щяха да отидат при Гилфойл.
Спрях пред шерифството и Хернандес, дръпнатата заместник — шерифка, на която се бях натъкнал при първото си идване в Сан Пиетро, ме изгледа с очи, които щяха да смразят и дверите на ада.
— Знаете ли къде мога да намеря капитана? — попитах я аз възможно най-любезно.
— Чака ви, макар че и аз се чудя защо — тросна се жената. — Вторият етаж на „Вълните“.
Отидох с автомобила до хотела. Някакво хлапе с униформа на пиколо дотърча при мен и отвори вратата.
— Ще оставя колата тук — рекох му, след което заключих и си прибрах ключовете.
— Ама…
Подминах го като фурия и чух администраторката да подвиква след мен:
— Извинявайте, господине, какво обичате?
— Нищо — отвърнах аз.
Затичах се по стълбите. Входът на балната зала се падаше точно в горния край. В помещението се бяха събрали към стотина души в официално облекло. Над сцената имаше плакат: „Кълан — губернатор“. По тавана бяха накачени червени, бели и сини балони, малкият оркестър свиреше в забързано темпо „Джордж Дребосъка“. Настроението беше празнично, което ме изненада. Две-три двойки танцуваха. Келнерите сновяха напред-назад с подноси с шампанско, в двата края на дансинга имаше две големи маси, отрупани с какви ли не вкуснотии. Дори и да бяха угрижени от събитията, разиграли се през деня, празнуващите с нищо не го показваха.
Недалеч от входа чакаше Брет Мерил. Тръгнах към него, когато някой ме сграбчи за лакътя. Обърнах се и видях великан, висок към два метра, облечен в зелено сако с малка значка, от която разбрах, че е от охраната на хотела.
— Извинявайте, драги господине, но това е частно празненство — предупреди ме той.
— Остави човека, Карл — намеси се Мерил, който бе дошъл при нас.
— Но той е паркирал автомобила си точно пред главния вход — поясни човекът от охраната.
Наведох се към Мерил и му прошепнах: — Под светлинното табло има пушка, а в жабката — пистолет четирийсет и пети калибър.