Кимнах.
— Охраната голяма ли е?
— Лека категория. Ние със Скай влязохме без проблеми и всичко вървеше гладко, докато не се появи Гилфойл.
— Там познават ли те?
— Надали ме помнят, беше тъмно.
— Доведете Ърл — разпореди се Кълан и когато той се появи, го попита:
— Знаеш ли къде се е укрил Райкър?
— Не бях там, когато е дошъл, но предполагам, че е на третия етаж на лудницата. ВИП-гостите обикновено отсядат там. На първия етаж има плувен басейн, вторият е за шантавелниците, дето ги приковават с вериги за пода.
— Как да стигнем дотам?
— До третия етаж води само една стълба. С метална врата е, трудно се прониква. Единственият друг начин да се качиш е с асансьора. Пада се в дъното на къс коридор. Не дай си Боже да избухне пожар — цялата сграда ще се превърне в смъртоносен капан.
Минута-две Кълан снова напред-назад пред Ърл.
— И така, планът е следният — обърна се той към своите хора. — Отиваме с два автомобила. Първия ще го кара Ърл Морнингдейл, до него ще седи Ръсти, отзад ще се качат Ред и Макс. Арън ще управлява Другия, с който ще пътуваме аз и още двама души подкрепление. Морнингдейл ще ни вкара през портата. Ако почнеш да се правиш на интересен, Морнингдейл, Ред ще ти пререже гръкляна, Разбра ли?
— Да — кимна мъжът.
Отстрани по лицето му на вадички се стичаше пот.
— Трябва да ги изненадаме. Чух се да казвам:
— Не.
Кълан ме погледна озадачен.
— Не ли? — възкликна той.
— И този път се опитвате да минете без мен — обясних аз. — Райкър е мой. Аз съм започнал това разследване и смятам да го доведа докрай. Ти не се бъркай, направи повече от достатъчно. Пък и трябва да мислиш за политическата си кариера. Аз ще тръгна пръв заедно с Морнингдейл. Ред и Лени ще седнат отзад. Арън ще кара другата кола, с него ще пътуват Ръсти и Макс. Смятам, че Райкър се е укрил в някой от апартаментите в санаториума.
— Точно там е, в санаториума — най-неочаквано-се намеси, без да сме го питали, Блум, един от хората на Гилфойл. — След като слезе от яхтата, го закарах заедно с Гилфойл дотам. На третия етаж има четири апартамента.
— Колко са входовете и изходите? — попитах аз.
— Дано не избухва пожар — повтори и Блум. — На първия етаж има само три врати и едната води към асансьора, който те качва право на третия етаж, така че важните клечки да влизат и да излизат, без да минават през административната сграда. В двата края на постройката има стълби, но само една води към третия етаж.
— Тази с металната врата ли? — Да.
Нарисувах с пръст върху прахта до пътя малка схема и се вгледах в нея.
— Точно до асансьора има и стълба за покрива — добави Блум. — Дотам се стига само по нея.
— Значи, ако отцепим асансьора и вратата към стълбата за третия етаж, ще спипаме Райкър? — попитах аз.
— При условие, че се доберете до третия етаж.
— И че Райкър наистина е там — добави Кълан.
— Хайде да проверим — подканих аз.
40.
Минаваше полунощ, когато влязохме през портата в двуметровия каменен зид. Продължихме възможно най-тихо, после подминахме езерцето при административната сграда на санаториума „Шулър“ във викториански стил. Пазачът при портата видя Ърл и ни махна да влизаме. Лампата над входната врата беше запалена, светеше и в канцеларията, но никъде наоколо не се виждаше жив човек.
Угасихме фаровете и на бледата лунна светлина подкарахме по посипаната с чакъл алея, описваща дъга около административната сграда. При малката горичка спряхме и заедно с втория автомобил направихме обратен завой. Слязох, отидох в края на дъбравата и се ослушах.
Цареше гробна тишина. Някъде в края на градината се обади щурец, вятърът разклати клоните.
Точно зад административната сграда се възправяше лудницата, наподобяваща населявана от духове къща, осветена от луната. И при нея, както при административната сграда, третият етаж беше с четири фронтона, обърнати към четирите посоки на света. Острите им върхове стърчаха като ками към пълната месечина. От двете страни вторият етаж беше с високи прозорци. Това вероятно беше отделението за „шантавелниците“, както ги бе нарекъл Ърл Морнингдейл. Първият етаж, където очевидно се намираха спортната зала и плувният басейн, беше без прозорци.
Светеше само един прозорец — на фронтона, обърнат на запад, към Тихия океан, който хвърляше зловещо жълто сияние. Ако не броим него, сградата сякаш беше безлюдна.
— Там ли се крие Райкър? — прошепнах аз на Ърл Морнингдейл.