Райкър ни причакваше още на първата площадка. Тъкмо завихме, и гръмна пушечен изстрел, отекнал по тясното стълбище. Бях заглушен, куршумът уцели Ръсти в краката, точно под коляното.
Стрелях възможно най-бързо три пъти, Райкър обаче вече се бе скрил зад ъгъла.
Ръсти се търкулна по стълбите и тупна на площадката, краката му бяха пълни със сачми. Скочих долу и го извлякох точно когато Райкър натисна отново спусъка. Този път куршумът остави върху стената огромна дупка — около метър. И този път Райкър изчезна яко дим.
От лудницата долитаха зловещи писъци. Отпърво бяха един — два, после се разнесе цял хор от ужасени крясъци и викове. Надзърнах иззад ъгъла точно когато Райкър изстреля трети пълен със сачми куршум по ключалката върху вратата на отделението за душевноболни. Натиснах спусъка, но той успя да се шмугне вътре.
Ръсти стенеше от болка. Извадих радиостанцията.
— Обажда се Банън. Ръсти е ранен в краката. Май е засегната артерия. Райкър е в лудницата, тръгна на север. Повикайте лекар и пратете при северната врата още хора. Тръгвам да го гоня.
— Идваме — обеща Макс.
Свалих си сакото, усуках ръкава и прихванах с него бедрото на Ръсти, като използвах дулото на пушката за турникет, за да спра артериалната кръв, шурнала от раната. Ръсти посочи стълбите.
— Върви, върви, де — подкани само с устни.
Отправих се нагоре към лудницата, направляван от писъците, пелтеченето, стенанията, сякаш вътре се бяха събрали Хрътките на ада.
Душевноболните бяха от буйстващите и бяха прихванати с вериги за леглата. Някои се бяха вкопчили в Райкър и му раздираха дрехите. Дращеха го по лицето — едни си търсеха избавител, други просто се страхуваха и се бранеха. Както притичваше към вратата в дъното, той ги млатеше с пушката, разтикваше ги и ги влачеше. Още щом влязох, лудите наобиколиха и мен. В мъждивата светлина на нощните лампи приличаха на безлики ръце и длани, които се вкопчваха в мен, спирани само от веригите, занитени било за креватите, било за пода. Завъртях се, за да се отскубна, когато чух отново пушката на Райкър. Видях в дъното на отделението двама — трима пациенти, които отскочиха от него и се разпищяха от болка. Райкър се обърна и стреля повторно по друга групичка. Разлетяха се тела, надупчени от сачмите.
Точно тогава Райкър ме забеляза. Отскубна се от последните си нападатели, изхвърча през вратата и се юрна надолу по стълбите, водещи към плувния басейн.
Прибрах лугера в кобура и се помъчих да се освободя от ужасените хора, наобиколили ме отвсякъде.
Райкър слезе на първия етаж и нахълта в помещението с басейна. Толкова беше притеснен и ядосан, че приличаше на лудите, които бе оставил на втория етаж. Отиде в ъгъла и отвори вратата. Килер за метли. Задърпа следващата. В дъното боботеше голям котел на газ, от който басейнът се захранваше с топла вода. Райкър се дръпна при вратата, прицели се в газовата горелка, стреля по нея и се промуши през отвора, зейнал от куршума.
Бях някъде по средата на отделението, когато чух трясъка на изстрела, последван от взрив. Подът се люшна, из помещението се разхвърчаха тела, завивки, столове, натрошени плочки. След миг през отвора блъвна огнен гейзер. Цялата стая се разтресе. Пламъците захапаха стените и тавана.
Пациентите се мятаха и гърчеха като кукли със срязани конци.
Към мен се втурна млада жена, кестенявата й коса гореше. Изтичах при нея, повалих я на пода и угасих с ръце огъня.
Под мен зейна цепнатина. Понечих да се изправя. Чу се втори взрив. Ив помещението отново се разлетяха отломъци.
Подът се пропука и хлътна надолу.
Прибрах ръце и крака и цопнах право в басейна.
Останах без дъх. Бях в някакъв свръхестествен свят. Свят на отломъци, на тела в пижами, оковани за койките, свят, обагрен от алените пламъци, отразени в пространството горе.
Усетих под себе си дъното, оттласнах се с крака и излязох над водата — едвам си поемах дъх. Всичко наоколо гореше. Тъкмо стигнах единия край на басейна, когато някой ме сграбчи за китката и ме изтегли от водата. Беше Мако. Затика ме покрай басейна към северната врата, като ме предпазваше от пламъците. Изхвърчахме навън. Дробовете ми се напълниха с хладен въздух. В този миг се сетих за Ръсти.
— Ами Ръсти? — попитах.
— Боли го, но ще му мине като на пале — увери ме Макс, докато бягахме от пламтящата клада.
— Райкър…
— Не съм го виждал.