Из двора се стрелкаха душевноболни по бели нощници, които пелтечеха несвързано, сочеха горящото крило и се кикотеха, някои се опитваха да угасят подпалените си дрехи.
— Надали е стигнал далеч! — възкликнах аз.
Макс тръгна в едната посока, аз в другата, като си проправяхме път през зашеметените жертви на пожара. Зад мен екна поредният взрив, разтърсил опожарената сграда.
И в отражението на взрива съгледах Райкър.
Беше на двайсетина метра от мен и размахваше дълъг нож, с който разгонваше обезумелите пациенти. Сграбчи един за косата, повали го на колене, преряза му гръкляна и му смъкна нощницата, която навлече.
— Райкър! — викнах аз.
Той се обърна и ме погледна. Извадих пищова и тръгнах към него.
Райкър се взря в оръжието, сетне повдигна очи към мен и се изсмя.
— Мокър е. Намерил с какво да ме плаши — изсъска той. После насочи ножа към мен. — Я ела, да те видим де! — подметна и се втурна към мен.
Изопнах ръката, с която държах лугера, и натиснах спусъка.
Пистолетът даде засечка.
Райкър беше толкова близо, че когато ме промуши в ръката с ножа, усетих горещината от пламтящото му тяло. Точно в този миг поредната пищяща човешка комета му се метна, вкопчи се в него и го повали. Райкър се опита да се отскубне, ала човешката факла бе два пъти по-голяма от него. Пламъците заливаха дрехата, която бе задигнал от лудия, заръфаха я, косата му също пламна. Той се разрита и разпищя, накрая успя да се претърколи и да се отскубне от огнения си похитител. За миг ужасените му очи се впиха в моите. Райкър отново ми налетя.
Беше на метър от мен, целият гореше и лицето му буквално се топеше от пламъците, когато чух съсък и зърнах сребърна стрела — подир секунда дебелото острие на ловджийския нож се заби в гърлото на Райкър. Сряза му гръкляна и излезе чак през тила, възпиран само от ръкохватката.
Писъкът на Райкър заглъхна, от дробовете му със свистене започна да излиза въздух, от гърлото му рукна кръв, от зейналата му уста потече зловещата смесица от дъх и кръв. В очите му не се четеше нищо освен безумие. Загледах как животът в него угасва и той се свлича мъртъв.
Ред Канарата дойде при мен и се взря в ръката ми. Свали си ризата, откъсна парче и го пристегна точно над прободната рана.
— Благодаря — рекох му аз. — За втори път ми спасяваш живота.
— За първи — поправи ме той. — Действахме двамата с Чарли.
Това бе вторият, последен път, когато го чувах да казва нещо.
41.
В светлината на изгрева санаториум „Шулър“ приличаше на бойно поле. Сградата беше изпепелена до основи и се беше срутила, затрупвайки плувния басейн. От нея беше останала само огромна купчина овъглени греди и подпори. Пожарникарите намотаваха маркучите, последната линейка и последната катафалка вече бяха заминали.
Тъкмо пиех кафе в импровизирания лазарет в една от ниските постройки, когато при мен дойде снажен едър мъж в униформа на щатски полицай, нахлупил фуражка чак до веждите. Добродушният възрастен лекар ми беше закърпил с дванайсет шева ръката.
Полицаят ми протегна мечешка лапа и се представи:
— Аз съм майор Стакс от Полицейското управление в Сан Луис Обиспо. В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса?
— Разбира се — отвърнах аз. — Нямам нищо против и да гаврътна едно, но после ще ме одумват.
Той се усмихна едва — едва и извади тефтер и писалка.
— Колко са жертвите? — поинтересувах се аз.
— Седемнайсет мъртви, четиринайсет ранени — уточни мъжът нехайно, сякаш ми съобщаваше резултата от среща по американски футбол. — Бихте ли ми описали какво се случи нощес?
Сетих се какъв съвет ми е дал Мориарити — да не се впускам в излишни подробности. Подхванах с това как сме обявили за общодържавно издирване Райкър и Далмъс, после изложих вестникарската версия на случилото се чак до престрелката в санаториума „Шулър“, накрая описах как Райкър е наръгал един беззащитен душевноболен, а ловджийският нож на Ред Канарата е сложил край на дните на гангстера.
— Почти същото разказа и едрият индианец — отбеляза полицаят.
— Само това оставаше — да противореча в каквото и да било на едър индианец с ловджийски нож — подметнах аз. После вдигнах ръка. — Райкър ми направи рана, дълга близо петнайсет сантиметра, добре че господин Ред ми се притече на помощ.
Стакс затвори бележника и кимна в знак на благодарност.
— Ще бъдете някъде наоколо, нали? В случай че възникнат още въпроси.
— Ще ме намерите по всяко време в отдел „Убийства“ към Полицейското управление в Лос Анджелис. — Май сте объркали района си.
— Не ме упътиха както трябва. Той поклати глава и се усмихна.