— Защо се отказа толкова лесно? Всички в щата знаят какви негодници са ония двамата.
— Подобна кампания струва луди пари. Повечето щяха да дойдат от джоба на мои приятели.
— Е, бълха ги е ухапала!
— Не мога да направя това, каубой. Не мога да им взимам парите, при положение че знам: невъзможно е да победя.
— Нищо, следващия път — рекох аз. — Дотогава избирателите ще разберат що за стока са ония двамата. Ако това изобщо е важно за теб, смятам, че щеше да бъдеш страхотен губернатор — за година-две. Докато паралиите, политиците и ония, дето дърпат конците, не те вземеха на мушка.
— Мислиш, че са щели да ме вземат на мушка?
— Естествено! За да успееш в политиката, Броуди, трябва да правиш компромиси. А тръгнеш ли да правиш компромиси, ставаш подкупен. После се спускаш стремглаво все надолу — спиране няма.
— Ти си циник.
— Не, реалист. Във всяка професия е така. Някое ченге взима ябълка. После — един долар. После десет, след това седи отзад в полицейския автомобил и в нощта след изборите фалшифицира резултатите: по петдесетачка на глас. За друго не знам, но едно научих за теб — не си от хората, които правят компромиси.
— Вижте го, моля ви се, присмял се хърбел на щърбел! — прихна Кълан. — И как стана така, че теб не успяха да те подкупят?
— Не успяха, защото нямат какво да ми предложат. Не искам нищо. Това, дето го правя, ми стига.
— Всеки иска нещо, каубой.
— Вероятно си прав. Но в моя случай то няма да е с етикетче с цена. В това отношение ние с теб си приличаме. Ти със сигурност искаше да станеш губернатор не заради парите, а за да разгониш оная пасмина в Сакраменто. Или може би греша, Броуди, може би щеше да се задоволиш и с това да им късаш нервите.
— Така и няма да разберем, нали? — отвърна Кълан, все тъй усмихнат.
Точно тогава чух някакво щракване отзад и се обърнах. В тъмния ъгъл примига запалка и в светлината й съгледах за миг лицето на Делайла 0’Дел. То угасна точно толкова бързо, както и се бе появило, и от здрача се вдигнаха кълбета дим.
— Защо не дойдете при нас? — попитах я.
— Предпочитам да слушам как вие двамата не можете са се нахвалите един друг колко сте велики.
Въпреки това тя стана и дойде при масата. Както винаги, направо цъфтеше. Беше облечена в сако и панталони от бежов шантунг, на дългото си вратле бе вързала кафяв шал.
— Как е ръката? — попита ме Делайла.
— Ръката ли? Поредният белег, който ще добавя към другите, дето вече ги имам.
— Богаташката обича белезите, нали? — възкликна тя и извади кесията с тютюна, за да свие две цигари.
— А вие какво знаете за богаташката? Делайла се взря в мен и се подсмихна.
— С кого мислите, че разговаряте? — възкликна тя. — Откъде според вас Броуди е научил за онова ваше шантаво псе?
— Нашата Мата Хари, а? — рекох аз.
Делайла запали цигарите и подаде едната на Кълан, а втората на мен. Огледах се — да видя какво е останало от предизборната му кампания.
— Къде са богаташите, заради които снощи победата ти изглеждаше в кърпа вързана?
— След като обявих, че се оттеглям от надпреварата, всички отидоха да поиграят голф.
— Ами Брет Мерил и Бен?
— Разсърдиха ми се. Но това си го знаеш и сам.
— Много хитро се измъкнахте от темата за банкерката — подметна Делайла.
— Вие знаете за нея повече, отколкото аз — отговорих й.
— Трябва да се ожените за нея — допълни тя. — За какво ви е да бъхтите колкото да свързвате двата края?
— Не съм сигурен, че става за жена на ченге.
— Аз пък не съм сигурен, че ти ставаш за богаташ — намеси се Кълан.
Пак се засмяхме.
— Преди да идете при нея, да отскочите да се преоблечете, чухте ли? — посъветва Делайла. — Освен ако не смятате да я уплашите до смърт.
— Накрая искам да попитам нещо — рекох аз на тръгване. — Божичко, непоправим си! — възкликна Кълан.
— Въпросът ми е към Делайла.
— Виж ти! — вдигна тя вежди.
— Престрелката в имението „Приказна гледка“ наистина ли е станала, както разправят?
Тя ме погледна и рече:
— Стана точно както казва Вроуди. Кимнах и се изправих.
— Но дори да е станало друго, пак щяхте да твърдите, че се е случило, както го описва Броуди, нали?
— Естествено! — натърти жената без колебание и се усмихна. После добави: — Вие просто не разбирате.
— Да, не разбирам. Може би някой ден ще проумея защо Уилма Томпсън и Лайла Париш са изчезнали яко дим. И кой им е платил да го направят. — Свих рамене. — Всъщност кого ли го вълнува…
Тук грешах. Мен ме вълнуваше. Беше ми мъчно за Уилма. Толкова години е търсила щастието, а накрая пак са я убили.
— Мъчно ми е за жената на Еди Удс — казах.