Старецът кима.
— Когато преди година — година и нещо пристигна тук, Еди идваше доста често при мен. После започна да се среща с едно момиче от Милтаун. Тайно.
— Това важно ли е?
— На Удс сигурно ще му трябва свидетел. Без труп ще бъде доста трудно да осъдят Райкър.
— А, да.
— Вероятно ще опре и до помощта на Карни.
— Стават много хора…
— Ти, аз, Еди, Дейв, Уилма и момичето. Шестима души.
— Ще се отплатя пребогато на всички.
— Но ти говори с него, Илай. Удс ти има страха. Ако ти му обясниш какво искаш от него и той реши, че така ще помогне на Броуди да прочисти града…
Делайла млъква насред изречението. — Ще ми уредиш ли среща с Еди Удс?
— За утре вечер — кима жената. — Като начало само ние тримата…
— Всичко мина като по вода — продължи Делайла. — Удс обмисли подробностите. Двамата с Дейв цели два месеца се промъкваха в болницата и крадяха по малко кръв. Лайла Париш пък си назубри урока като за отличен. Каряи дебнеше Райкър, не го изпускаше от очи, знаеше всяко негово движение. Щеше да получи за всичко това тлъста сума, която да завещае на жена си и децата. Знаеше, че не му остава много и дните му са преброени. Бди не поиска и цент. Но след като всичко приключи и Фонтонио зае мястото на Райкър, Бди не се двоуми и тегли куршума и на него. Илай го уреди частен детектив и му даде двайсет хиляди долара — да започне.
— Ами Лайла Париш?
— Тя се записа да следва в Сан Диего, плати й пак Илай.
— И после Еди се е оженил за нея — рече Банън. „Броуди се умори — помисли той. — Очите му помръкват, раменете му са се смъкнали. Или може би е умърлушен, защото споменът за оная нощ е изпил до капчица силите му.“
— Досетил си се и за това! — рече Кълан. — А ти не знаеше ли? — попита Банън. Другият мъж не отговори.
— Ти пък си имала грижата да превеждаш парите — каза Банън на Делайла. Тя се усмихна.
— Знаеше го още от самото начало — беше единственото, което изрече.
— Беше на прав път — добави Броуди. — Но както често ти повтарях, беше погнал погрешно псе. Лично аз си мислех, че Гилфойл е очистил Уилма. Ти обаче се досети, че го е направил Райкър.
— Всъщност не аз, а Скай, докато лежеше в болницата. Банън си помисли: „Пак Скай звънна да провери акта за раждане на младия Илай и разбра, че той е син на Броуди Кълан. «Точно затова Изабел и Бен Горман са заминали за Бостън и са се оженили толкова скоро след като Броуди е напуснал Еврика — ми каза, докато лежеше в болничната стая. — Готов съм да се обзаложа, че старият Илай е уредил да издадат и фалшив акт за раждане, където да пише, че баща е Бен.» Точно това имаше предвид Броуди, когато каза, че е предал най-добрия си приятел, пак това имаше предвид и когато спомена за «спойката в едно голямо приятелство».
Без да иска, Вроуди Кълан е убил родния си син.
Има неща в миналото, от които можеш да избягаш. Но не и от това. Нищо чудно, че Броуди изглежда безстрашен. Не е останало нищо, от което да се плаши. За него не е съществувало по-голямо наказание от това да продължи да живее с мисълта, че е погубил сина си.“
— Как я кара онзи твой колега? — поинтересува се Кълан.
— Повишиха го лейтенант — отвърна Банън.
— Браво на него.
По-младият мъж имаше още един въпрос, но Броуди се наведе, бръкна под масата и извади пакет, опакован като подарък. Приплъзна го по масата към Банън.
— Заповядай — рече той. — Нещо като сватбен подарък. Банън и Милисънт погледнаха пакета, сетне той го премести пред жена си.
— Отвори го ти.
Тя го разгъна така, както може само една жена — дръпна панделката, докато възлите не се развързаха, сетне я сложи внимателно настрана. Махна все така предпазливо и хартията, без дори да я намачка.
Вътре в пакета имаше кутия с надпис:
БЪК ТОЛМАН, 1899–1920
КАПИТАН БРОУДИ КЪЛАН, 1921–1946
СЕРЖАНТ ЗИЙК БАНЪН, 1946–
Беше старовремският револвер „Пийсмейкър“. Смазан и лъснат до блясък. Вътре имаше и картичка, на която пишеше: „Само внимавай да не си простреляш палеца на крака.“
— Дано никога не ти се налага, каубой, да го използваш — рече Броуди. — Окачи го на стената или си купи масички и го сложи в библиотеката. Но се постарай да не го използваш. Това, Милисънт, е сватбеният ми подарък за теб.
Тя се наведе и го целуна по бузата.
— Искам да те питам още нещо, Броуди. Кога се досети, че процесът е скалъпен? Райкър, Уилма, Еди. Всичко. Кога?
Той ме погледна и най-неочаквано в уморените му очи отново проблеснаха дяволитите пламъчета, върху устните му заигра наглата усмивка и гласът му набра мощ.