— Надявам се да си ти, Кльощавия — рече, без да се обръща, и направи с тютюневия дим търкалце.
— Наистина се притеснявам да се срещаме, преди да сее мръкнало — чу се треперлив глас, долетял от пода при задната седалка.
— Нали ти ми се обади! Казвай сега какво толкова не търпи отлагане!
Мъжът беше слаб дребосък, който работеше като администратор в хотела на Райкър „Двата орела“, изкарваше по пет долара допълнително на седмица благодарение на това, че си държеше ушите отворени и предаваше на Кълан каквото е чул.
— Задава се буря.
— Не думай! Каква?
— Днес Райкър повика в града четирима главорези. Към четири дойдоха в хотела. Всичките са въоръжени, разбрах го, когато минаха да си вземат ключовете от стаите.
— Откъде съдиш, че са хора на Райкър?
— Той направи резервациите. Заръча да ги регистрирам и да си трая.
— С какво пристигнаха?
— С черен скъп форд.
— Как изглеждат?
— Знаеш как изглеждат такива типове. Гледат те, без да мигат. Тартор им е един на име Макгърк. С голямо мораво петно на лицето.
— Колко ще останат?
— Райкър не спомена, но поръчаха бутилка и когато се приближих до вратата, ги чух да говорят за Бък и госпожица О’Дел.
— И какво казаха?
— Не съм сигурен, капитане. Чух само имената и че щяло да има патаклама.
— За „Приказна гледка“ ли говореха?
— Знам само това. Но още от сутринта Райкър е като на тръни, май е намислил нещо. Понеже хората от Хълма са решили да създадат нещо като комитет и да го разкарат от града. Освен това две от лодките му потънаха.
— Не съм чувал за това. И според теб тия хубостници са въоръжени?
— И още как! Отдолу саката им бяха издути. Личеше си от сто километра, че носят оръжие.
— Сега на работа ли си?
— Смяната ми приключи току-що. И наистина се притеснявам до смърт, дайте да не се срещаме посред бял ден. Броуди извади от джоба си банкнота от пет долара.
— Това ти е нещо като премия. Я се върни и поиграй покер, тъкмо ще ги държиш ония под око. И аз приключих за днес. Ще отскоча да хапна при Уенди, после може би ще се кача при Делайла. Ако надушиш нещо, веднага ми съобщи, чу ли?
— Дадено. Благодаря.
Вратата се отвори и се затвори нечуто.
Закусвалнята беше на четири пресечки от банката. Уенди беше наследила заведението от баща си, който беше прекалявал с пиенето, беше прекалявал и с яденето и преди година се бе свлякъл зад тезгяха, докато пържел яйца с бекон.
Уенди беше двайсетгодишна, грозновата, с пепелява коса. Посрещаше клиентите със задължителна усмивка. Щом Броуди влезе в закусвалнята, тя се надвеси над тезгяха.
— Защо си дошъл, за да ме похитиш и да ме отведеш в Райската градина ли? — попита момичето.
— Дошъл съм да ти опитам специалитета за днес — кюфтетата — ухили се дяволито мъжът. — Ако ми се усладят, нищо чудно и да те похитя.
— Тогава ще се постарая да останеш доволен. Момичето бръкна под тезгяха и връчи на Броуди вестник.
— Нали нямаш нищо против да звънна един телефон? — попита той.
— За теб съм готова на всичко — отвърна Уенди и сложи апарата върху плота.
Броуди поиска от централата да го свържат с шерифството. Обади се Анди Слоун, другият заместник — шериф.
— Обажда се Броуди. Нещо ново?
— Всичко е мирно и кротко. Вкарахме в ареста един тип, набил жена си, моля ти се. Друго няма.
— Бикс там ли е?
Бикс се казваше тъмничарят. Беше загубил единия си крак при битката на Марна, куцукаше и се подпираше на самоделна патерица. Беше душа човек, но правеше ужасно кафе.
— Да.
— Качете се с колата на Хълма и поогледайте, после идете у Делайла. Аз ще хапна и също ще дойда.
— Да не се е случило нещо?
— Не знам. В „Двата орела“ са отседнали четирима въоръжени бабаити, не са от града, пристигнали са с черен форд.
— Ще си отварям очите на четири.
— След час-час и нещо ще се видим в „Приказна гледка“. Броуди затвори, настани се както винаги в ъгловото сепаре и се зачете във вестника, В закусвалнята влязоха неколцина души, които седнаха на тезгяха. Броуди тъкмо си дояждаше пая и допиваше кафето, когато Уенди възкликна:
— Сега я втасахме!
Арни Райкър вървеше с напета походка и размахваше ръце, сякаш е на военен парад, прекосяваше улицата, следван от телохранителя си — русокосия Ларс Шустър, мускулест бивш професионален боксьор, което личеше и от смачкания му нос и щръкнали уши.
— Майко мила, идват насам — простена Уенди. — Никога не се хранят тук.