— Ако това лекенце ме докосне още веднъж и с пръст, ще го застрелям на място — изсъска той в лицето на Райкър и го тикна към един от високите столове, който се преобърна. Тарторът на мутрите се разтрепери като листо от страх, а Вроуди отново насочи пищова към него. — Що ли не те очистя, тъкмо градът ще миряса — възкликна Кълан.
После насочи дулото към тавана и изсипа куршумите върху пода. Обърна се и изхвърча през вратата.
Край огромната къща в имение „Приказна гледка“ на вълма се стелеше мъгла. Пълната месечина наподобяваше размит ореол.
Черният шевролет кабриолет спря пред високата ограда от ковано желязо и от автомобила слезе мъж с вид на борец, който отиде при вратичката — от будката от другата страна на портата се показа пазачът.
— Имате ли карта, уважаеми господине? — попита той делово.
Мъжът с вид на борец извади изпод мишницата си трийсет и осем калибров пищов и го насочи право към челото на пазача.
— Това ще мине ли за карта? — изсъска той с гадна усмивчица.
Пазачът се взря изпитателно в оръжието и в лицето зад него, отключи портата и отвори едното крило. Въоръженият влезе, забучи дулото в гърба на мъжа, отведе го при тясната будка и го натика вътре.
— Извинявай, мой човек — изръмжа и фрасна с все сила с пищова пазача по челюстта.
Мъжът простена и се просна на пода. Другият изтръгна жиците на телефона върху стената, излее от будката и се метна отстрани на стъпалото на шевролета.
— Готово! — рече той и автомобилът запъпли през мъглата по дългата алея към къщата.
Въоръженият скочи от стъпалото, подир него от шевролета излязоха още трима. Предвождаше ги Чарли Макгърк, мазен дребосък с вид на лалугер, нахлупил на главата си сиво бомбе. Върху дясната му буза се червенееше родилно петно. Той прибра оръжието под мишница и се четиримата се отправиха към огромната двойна врата, после натисна звънеца. Отвътре се чу тиха камбанка. След миг им отвори огромен като канара мъж с цвят на шоколад, косата по слепоочията му вече бе започнала да побелява. Ноа зяпна от учудване, когато въоръженият сложи ръка върху гърдите му и го побутна назад.
Влязоха в просторния двуетажен вестибюл. Макгърк погледна витата стълба точно срещу тях, сетне насочи вниманието си към Анди Слоун, който седеше на една от масичките и пиеше кафе. Още щом ги зърна, Слоун скочи от стола и плъзна ръка към дръжката на трийсет и осем калибровия пищов в кобура.
— Без глупости — подвикна Макгърк. — Сядай си на мястото.
Кълан реши да мине по старата просека, която водеше нагоре по зъбера към имение „Приказна гледка“ и по която навремето бяха минавали конете. Сега тя бе разширена, от скалистата пропаст я делеше зид. Броуди пое нагоре по пътя и запъпли по стръмнината отляво.
Някъде по средата на пътя навлезе в мъгла и забави още повече скоростта — фордът се закатери с ръмжене към билото.
През това време в имение „Приказна гледка“ гангстерите стояха зад Макгърк с ръце, пъхнати под саката.
— Дошли сме да си побъбрим с господарката на големия дом. — Той се обърна към Ноа. — Ей, ти, чернилката… иди да я доведеш.
Ноа стисна зъби. Погледна към заместник-шерифа, който кимна. Качи се по стълбите и почука на една от вратите. След миг тя се отвори и отвътре излезе Делайла, прелестна в кремавата официална рокля. Изгледа свъсена четиримата долу и каза нещо на Ноа, който изчезна по един от коридорите, започващи от площадката.
— Кои сте пък вие, да ви вземат мътните! — подвикна жената.
— Като гледам рижавата коса и всичко останало, вие сигурно сте оная, 0’Дел, де — подсмихна се Макгърк.
— И какво от това?
— Такова, че господин Райкър иска да си поприказвате в хотела. Пратил ни е да ви заведем при него.
— Виж го ти него, нахалникът му с нахалник. Да не си е счупил крака?
Макгърк прокара език по жълтите си зъби.
— Иска да ви види… Делайла го прекъсна.
— Искал да ме види ли? Предайте му, че знае къде да ме намери, нека дойде сам. Или да опита по телефона, освен ако случайно не е забравил и да говори.
— Господин Райкър иска да дойдете с нас — повтори грубо, но тихо Макгърк. — Иска още сега да си поговорите като приятели.
Иззад Делайла се показа и Бък Толман. Снежнобялата му коса се спускаше по раменете. Той бе облечен в кожен елек, чисто бяла риза и кафяви клош-панталони. Револверът „Пийсмейкър“ беше пъхнат в кобура ниско на хълбока му, върху който беше закачена лъскавата шерифска значка. Толман бе отпуснал дясна ръка до оръжието.
— Бре, бре, бре, та това е Бъфало Бил, дошъл ни е на крака — прихна Макгърк. — Никой не те е викал тук, мой човек.