— Добре се справяте — похвалих го аз. — Ще се наложи и ние да ги поразпитаме, предайте им да стоят тук. Знаете ли откога жената е мъртва?
— Вероятно от снощи, господине. Агаси погледна часовника си. Беше седем и осемнайсет. Той въздъхна примирено.
Още щом влязохме в къщата, ме блъсна гадната възсладка миризма на смърт. Кинг извади от джоба си бурканче ментов крем и ми го подаде.
— Сигурно ще ви трябва — поясни той.
Гребнах с показалец от мехлема в бурканчето и си сложих малко под носа.
— Божичко, как ги мразя тия дивотии! — последва примера му Скай.
— Знам, знам — уверих го тихо.
Работехме заедно вече три години и почти нямаше нещо, което да не знаем един за друг.
В къщата светеше от чистота. Беше обзаведена със скъпа покъщнина. По стените бяха окачени гравюри на стари майстори, в средата на помещението имаше кожено канапе, срещу него — два фотьойла. До едната стена беше сложена огромна етажерка с вид на антика, подът беше застлан с персийски килим. В единия ъгъл имаше голям скрин от абаносово дърво, върху който се мъдреше грамофон марка „Стендал“. Не разбирам много-много от мебели, но с грамофоните съм наясно. Няма по-добър от „Стендал“, етикетът му би стреснал дори Джон Рокфелер.
Два от прозорците бяха открехнати, пердетата се бяха издули от лекия ветрец.
— Отворих ги да се проветри — обясни Кинг. — Елате насам.
Той включи електрическото фенерче и ни поведе през спалнята с огромно легло с балдахин към банята.
— Честър Уедърспун — възкликнах ни в клин, ни в ръкав.
— Моля? — сепна се Агаси.
— Току-що си спомних името на онзи тип, който преди няколко години се самоуби в същия квартал — казах аз.
— Браво на теб — тросна се Агаси.
— Няма да се оправите без това, сержанте — намеси се Кинг и ми връчи фенерчето. — Бушоните са гръмнали, но не исках да пипам нищо, докато не дойдете.
— Правилно — похвалих го отново. — А Кокалите?
— Ще дойде всеки момент.
Банята беше голяма, някъде три на три. На светлината на фенерчето видяхме голяма старовремска вана с крачка като на грифон, зад нея прозорец със спуснати тъмни щори. От дясно мивка, вградена в шкаф с наслагани по него бурканчета крем, но не от евтините, каквито се продават в „Уълуърт“, сребърен гребен и четка за коса, флаконче парфюм „Шанел 5“, обици на клипсове, тубичка паста за зъби, рисувано на ръка бурканче с фиби. Над мивката имаше аптечка и полица между мивката и шкафчето. Откъм ваната полицата бе откачена от стената и висеше. Отляво беше тоалетната чиния, върху която прилежно бе сгъната хавлия, отстрани — пантофи, и врата, която сигурно води към дрешник, и голямо огледало. До ваната имаше ниска табуретка. На табуретката: свещник, който почти не се виждаше от восъка, покапал от свещта, чаша с един пръст бистра течност, пакет „Честърфийлдс“, запалка от кожа и хром марка „Ронсън“, пепелник. На пода до табуретката бяха метнати две — три списания за кино.
Тук смрадта бе много по-силна, отколкото в антрето. Скай извади носната си кърпа и си запуши носа.
— Я иди във всекидневната — да видиш какво има в писалището — предложих му аз. — Провери има ли роднини. Трябва да съобщим на някого за случилото се.
— Благодаря — рече Агаси и побърза да се изнесе от банята.
А сега на работа!
Върна Виленски бе висока към метър и шейсет и както личеше, бе възпълна за ръста си — сигурно тежеше към шейсет и седем — седемдесет килограма. Черната й коса бе подстригана на венец. Очите й бяха отворени, лицето й беше подпухнало. Лежеше на ляв хълбок с подвита при лакътя дясна ръка, подпъхната под тялото, а лявата плаваше над водата досущ подгизнал клон. Беше стиснала юмруци. Коленете и бяха присвити, лицето й беше под водата. Радиото бе до лявото й рамо, по което имаше следи като от изгорено, върху дясното слепоочие, току над ухото, се тъмнееше синина.
— Неприятно е, когато умират сами — отбеляза Кинг.
— Всеки умира сам — отвърнах аз. — Свиквай.
В този момент чухме сирената на линейката, която след миг спря на алеята, зад автомобила на покойната. От нея излезе съдебният лекар — Джери Уийтс, когото на майтап наричахме Кокалите. Прекрачи през белосания стобор и се отправи през моравата към верандата. Беше висок към метър и осемдесет, кльощав като върлина, с късо подстригана бяла коса и гарвановочерни вежди, надвиснали над кафявите очи.
— Здравей, Зийк — поздрави ме той и ме почерпи дъвка. — Какво имаме тук?
— Вдовица на име Върна Виленски. Някъде на четирийсет и пет. Умряла е във ваната. До нея във водата е и радиото. Съседката я намерила преди половин час.