Отбихме се в кафене „Уоли“, което ни беше на път, купихме си кафе в мукавени чаши и кесия понички, а Скай се зае, както винаги, да преглежда вестника, като от време на време ми четеше на глас някое заглавие, което според него трябва да знам или което ще ме разсмее, например: ИЗБЯГАЛО КЕНГУРУ ИЗРИТВА НА АВТОБУСНА СПИРКА СВЕЩЕНИК И ТОЙ УМИРА.
Тъкмо да излезем на платното, когато покрай нас в обратната посока мина камион с платформа, на която имаше два огромни плаката с червени букви върху бял фон:
На нещо като нисък подиум бяха застанали две девойчета с вид на изгряващи кинозвезди по червено-бели бански костюми, които, както се крепяха да не паднат, размахваха сини цилиндри, а от високоговорителя върху шофьорската кабина гърмеше „Бог да пази Америка“ в изпълнение на Кейт Смит толкова силно, че щеше да вдигне от гроба и мъртвите.
Скай се разропта:
— Мразя я тая Кейт Смит — тросна се той. — Не обичам да ми реве, когато още съм сънен.
Смит си допя песента и Ървинг Бърлин застена с морен глас:
— „О, как мразя да ставам сутрин“.
— Аз също — язсумтя колегата.
— Защо изобщо го правиш на въпрос! — възкликнах аз. — На четирийсет и две години си, имаш жена и три деца, тежиш най-малко трийсет килограма над нормата. Първо ще мобилизират слепците и чак тогава може да опрат и до теб.
— Божичко, а ти си на трийсет и четири. И до теб няма да опрат, така да знаеш. Пък си и ченге. Ще те отложат.
— Не звучи патриотично — рекох аз.
— Личното ми мнение е, че те сърбят ръцете да се запишеш доброволец, ако наистина се стигне до там да се сражаваме с швабите — отбеляза Агаси.
Прихнах, накрая и той се засмя и пак забоде поглед във вестника.
— Е, какъв е планът за днес? — попита по едно време.
— Аз отивам в банката, ти проверяваш работното място на Върна Виленски. Среща за обяд в „Котлето“.
— Ами Мориарити?
— Какво Мориарити?
— Това е битова злополука. Ще попита какво сме се разтичали такива.
— Нека първо видим какво ще установим. Пък после ще мислим за шефа.
— Страхотно, няма що — простена Агаси.
5.
На път за клон „Запад“ на Националната банка в Лос Анджелис минах покрай отбивката за Пасифик Медоус. Отстрани на пътя имаше малка табела, на която пишеше:
В надписа се съдържаше едва загатнато предупреждение, каквото обикновено откриваме в снобските квартали с много цветя при входната врата и частни полицаи, които патрулират с необозначени автомобили и по Коледа изкарват от бакшиши повече, отколкото аз за цяла година. След отбивката имаше няколко магазина: за бонбони и вестници, химическо чистене, аптека, „Плод и зеленчук“, месарница — Върна Виленски вероятно е купувала тъкмо оттук кокалите за Розичка, — обущарница и в края опожарен магазин и до него празен парцел.
След няколко отбивки изникна малко безименно селище, което очевидно бележеше възход. Току-що боядисаните магазини се редуваха с помещения със спуснати кепенци, още чакащи наемателя, стъпили си на краката след Голямата депресия.
Клон „Запад“ на Националната банка се помещаваше в приземния етаж на триетажна сграда — по горните етажи имаше кантори. Входът се падаше в средата на сградата в беше с обточени с месинг врати от матово стъкло, отстрани на табелката пишеше, че банката е основана през 1920 година от Ездра Съдърланд. Изглеждаше по-ведро от повечето стари банки, в които бях влизал. Касите бяха от махагов. Високите стъклени прегради, излезли на мода, бяха махнати. Насред помещението имаше дълга маса с ваза с току-що откъснати цветя, на която хората си попълваха бележките. Вдясно, зад резбованите перила, се виждаха няколко бюра, където чиновничките отпускаха заеми и вършеха другите неща, които се вършат в една банка. На всяко писалище се мъдреше ваза с цветя. На стените имаше четири високи като в катедрала прозореца, през които в огромното помещение проникваше топла слънчева светлина. От тавана величествено висеше голям стъклен полилей.
В дъното се виждаше каса от огнеупорна стомана с отворени врати. Отсреща имаше врата, която, както предположих, водеше към кабинета на директора, и още една — сигурно на секретарката. Пред кабинета на шефа имаше голямо писалище, на което седеше миловидна женица някъде на трийсет и пет — четирийсет години. В края на писалището, във висока тънка ваза бе натопена една-единствена червена роза, разцъфнала в цялото си великолепие. Помещението беше уютно за разлика от повечето банки.