— Шефът ще се вбеси — вметна Скай. — И таз добра, ченге да се сбие с друго ченге, при това негов подчинен.
— Обясних ти вече — натъртих аз. — Докато съм жив, не искам да чувам повече името Кълан, Сан Пиетро и всичко свързано с тях.
— А защо да не се върнем и не му разкажем играта на тоя тарикат! — възкликна заканително колегата.
— Отстъпваме им по численост. Е, вярно, онзи май наема само сакати. От друга страна обаче, на Едноокия не му трябваха две очи, за да ме направи на кайма.
— Ще му откъсна главичката на тоя негодник — закани се Скай. — Трябваше да вземеш и мен.
— Как ли не! Сто на сто щеше да светиш маслото поне на единия. Само това оставаше — двайсет години да търкаме наровете.
Можете да добавите и моргите на едно от челните места в списъка на нещата, които мразя. Вероятно заради миризмата на формалин, на кръв и спирт, просмукала стерилните владения на Кокалите, която той определя като „най-хладното място в града“.
Помещението беше облицовано с бели плочки, ярката лампа осветяваше всички маси, до лампата на тавана висеше касапски кантар. Масите бяха с ръб от всички страни, в долния край имаше мивки, където се оттичаха водата, кръвта и всички други течности. От тръба в мивката на мощна струя бликаше вода. Миришеше на спирт, кръв, дезинфектант. Имаше пет-шест колички с вдлъбнатина в долния край. До масата, на стол с колелца седеше стенографка с марлена маска на лицето, пред нея имаше машина за стенографиране. От грамофона в ъгъла долиташе приглушена музика — нещо от Бах.
Върху една от масите имаше труп на едра жена с коса, увиснала от ръба. Трупът беше с цвят на развалено месо и бе разпрен от брадичката чак до венериния хълм. В бяла престилка и жълти ръкавици, Кокалите се беше надвесил над трупа, бърникаше вещо в кухината и диктуваше на стенографката. Вдигна глава и погледна над очилата, когато надзърнах през летящата врата на моргата.
— Зийк, момчето ми! — подвикна той весело. — Искаш ли да погледнеш? И да видиш какво прави цианидът с карантията?
— Вярвам ти, не е нужно да гледам.
Той спря да върши каквото там вършеше и каза на стенографката Джудит да си почине. Тя се изопна чинно, оправи си полата и излезе през вратата в дъното. Кокалите смъкна ръкавиците, угаси лампата над масата и съблече престилката, която метна заедно с ръкавиците в голям кош при вратата.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза той.
— Натъртих си две — три ребра — отвърнах аз.
— Явно снощи ти е излязъл късметът с някоя спортистка — подметна сухо съдебният лекар.
— Не е за разправяне. — Къде те боли?
Спря, пресегна се и опипа с две ръце долния край на гръдния ми кош. — Ей тук — показах му аз.
Патологът опипа отново с вещи пръсти хълбоците и кръста ми.
— Няма счупено. Сигурно ще те наболява още ден — два. Дай да видим сега какво ново при госпожа Виленски.
Заведе ме в кабинета си, който се падаше до лабораторията: тясна килийка, в която имаше място колкото за писалище, за две-три кантонерки, три стола и масичка, на която се мъдреха кафеник, две чаши, висока стъкленица и коритце с лед, където бе оставена бутилка мляко. На стената бе окачен календар с рисунка на човек с всичките му органи. Отдолу с големи букви пишеше: ХИРУРГИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТИ „ТОПФЪР“, и под това: ТОЧНИ ИНСТРУМЕНТИ ОТ НЕРЪЖДАЕМА СТОМАНА ЗА ВСЯКАКВИ СЛУЧАИ.
Скай седеше на един от столовете и гледаше стоически календара. Беше в състояние да го гледа по цял ден, виж миризмата на смърт във всичките и проявления направо го изваждаше от равновесие.
Седнах до колегата, Кокалите се разположи зад писалището, отрупано с книжа, томове литература, телефон и човешки череп с пепелник, пъхнат в кухината на зейналата уста. Съдебният лекар захвана да рови в едно от чекмеджетата на бюрото и накрая извади папка, от която зачете заключението от аутопсията.
— Не можеш ли да го сведеш до разбираем английски? — попита след миг-два Скай.
Кокалите се ухили, взе си цигара и се облегна на стола.
— Според мен жената е по-скоро на четирийсет — четирийсет и една, отколкото на четирийсет и седем. Изрусявала се е. На разбираем английски белите и дробове бяха пълни с вода, имаше следи от луга и други съставки на сапуна.
— С други думи, се е удавила, както и подозирахме — вметнах аз.
— И да, и не — отвърна съдебният лекар.
— Това пък какво значи?
— Наистина се е удавила, но нали помните какво ви обясних за токовия удар?
— Да, че се е сварила — отговори Скай. — В миг всичко е спряло.
— Браво на теб. Е, и?…