Когато пристигнахме, Оачи Окимото вече се беше захванал за работа. Беше дребен слабичък японец с ниско подстригана черна коса, светлокафяви очи зад очила с рогови рамки и нежни, добре поддържани ръце. Беше облечен в бяла риза и тъмен панталон, беше с раирана вратовръзка и мокасини на краката. Бе голям симпатяга, разбираше си от работата. Когато влязохме, вече бе разпрострял върху масата в трапезарията карта на целия район.
— Здравейте, момчета — поздрави ни той тихо. — Каква изненада, а?
— Да бе! — отвърна Скай.
Обясних, че всеки момент ще дойдат двама униформени полицаи и че ще повикам възможно най-бързо още два екипа. Тримата помощници на Окимото снемаха отпечатъци от всичко в къщата освен от таваните.
— Да не забравите тоалетната — напомни Скай. — Онзи може би е пуснал една вода. В такива случаи никой не носи ръкавици.
Оки ни каза, че Кокалите вече е взел отпечатъци от мъртвата — за сравнение.
— Живеела е сама и доколкото разбрах, не е посрещала често гости, ако не броим може би съседите. Били са близки.
— Ще им взема отпечатъци — обеща Оки.
Входната врата се отвори и в стаята надзърна полицай Канг.
— Здравейте, сержанте — поздрави той. — Какво става? Обясних му. Гарет седеше в полицейския автомобил. Кинг влезе и само дето не изкозирува и не тропна с токове.
— Засега не го разгласявайте — казах му аз. — Виленски е убита.
— И как? — изненада се Кинг.
— За това сме тук — да разберем — подметна донейде язвително Скай.
Кинг не му беше симпатичен, Скай мразеше натегачите.
— Дръжте си езиците зад зъбите — повторих аз. — Засега се опитвам да не стигне до репортерите, макар че от минута на минута това става все по-малко вероятно. Ще казвате, че в квартала е извършен обир, издирваме непознати, навъртали се тук пеш или с автомобил от понеделник рано сутринта до, да речем, десет вечерта. Знаете си урока. Няма да е зле да поразпитате и децата, в квартала има много, непрекъснато сноват с велосипедите. Но и с тях внимавайте: понякога се престарават, за да се изкарат герои. Връщам се в участъка. Ще се подчинявате на Скай. Оки разполага с карта на целия район — използвайте я. — Показах с палец къщата на ъгъла. — Започнете от съседите и първо обходете това каре.
— Семейството вдясно го няма — поясни Кинг.
— Откъде знаеш?
— Проверих завчера вечерта, когато дойдохме на местопрестъплението. Според семейство Кларк в събота сутринта са заминали на почивка. Щели да се върнат след половин месец.
Скай отиде на прозореца в хола и загледа умислен къщата.
— Пред входната врата има цяла камара вестници — оповести той. — Явно са забравили да кажат в пощата да не им ги носят вкъщи. — Сетне се обърна рязко и отиде при ниската масичка при входната врата. Взе от нея някакъв ключ. — Забелязах го още онази вечер, когато влязохме. Реших, че е резервен ключ от входната врата, но е възможно отпускарите да са го дали на Върна, в случай че се наложи да влиза у тях, докато ги няма. Съседите често го правят.
Връчи ключа на Кинг и му нареди да го провери, но ако става за ключалката, да не влиза в къщата. Аз се отправих към участъка.
Когато влязох в гаража, Луи тъкмо миеше една от радиоколите. Бонбончето беше цялото в кални петна, а със счупения прозорец приличаше на таратайка, намерена в гробище за стари коли. Луи погледна автомобила, после мен, после отново автомобила.
— Това пък какво е? — ми подвикна той, като посочи прозореца.
— Имах малък проблем.
— Какъв проблем бе, човек? Я погледни прозореца! — развика се той. — Погледни го, де!
— Една птица се блъсна в мен — излъгах аз и му връчих ключовете.
— Птица, моля ви се! Каква птица, някой пощурял щраус ли? Или летящ слон? Вътре в колата ли влезе?
Луи още бълваше змии и гущери, когато се отправих към отдела горе. Влязох при Мориарити, той говореше смръщен по телефона. Закани ми се с пръст и затвори. Разположих се срещу него.
— Май е по-добре да седнеш на електрическия стол — тросна ми се вместо поздрав. — Току-що ми се обади Луи. Каква е тая дивотия за птицата с размери на Бевърли Хилс, дето се била блъснала в прозореца на автомобила?
— Дълго е за разправяне.
— Дай ми съкратения вариант — като за „Рийдърс Дайджест“.
Разказах му всичко от игла до конец, като започнах с черния понтиак, който ме е следил, за разговора, който съм имал с Хауланд, и обиколката из Хълма заедно с Кълан и завърших със схватката пред закусвалнята.
— Две от неговите ченгета са се опитали да те пребият? — викна шефът, свъсен като буреносен облак.