— Засега не разполагаме е друго — отсякох аз. — Кокалите ще задържи малко заключението от аутопсията, през това време аз ще отскоча до Кълан, ще му обясня какво сме установили и ще видя как ще реагира. После, ако банките държат и занапред да си играем на сляпа баба, ще се отбием до Санта Барбара и ще накараме съдията Уейнрайт да ни издаде заповед за обиск. Следата с парите води натам.
— А ако не открием нищо?
— Пак не губим. Щом заключението от аутопсията бъде огласено, ще го занесем на Маккърди, нека той да каже какво да правим.
— Голям умник си ми, Зийк.
— Логично е. Сега да се обадя ли на Кокалите да изпрати заключението от аутопсията? После ще напиша доклада и ще го представя на Маккърди още преди да е излязло официалното съобщение за вестниците.
Щом Мориарити чу това, очите му светнаха. Той издиша тютюневия дим н ме погледна през писалището.
— Разполагаш с пет минути, за да ме убедиш, че е рано да го правиш.
Шефът си погледна часовника.
— Когато е ставал шериф — подхванах аз, — Кълан е обещал да прочисти града от мафиотите. Това е означавало да се отърве от Арни Райкър и от дясната му ръка — Тони Фонтонио. Райкър е бил обвинен в убийството на младо момиче — Уилма Томпсън, и е бил осъден, понеже е имало безспорни улики, а и свидетелка — Лайла Париш. Райкър е обжалвал присъдата и тя е била заменена с доживотна без право на обжалване, защото веднага след делото Лаяла Париш е изчезнала сякаш вдън земя и оттогава не я е виждал никои. После, една година по-късно, Еди Удс е теглил куршума на Фонтонио, Еврика се е превърнала в Сан Пиетро, Кълан е потулил случая с Фонтонио и оттогава всички там си живеят в мир и сговор. Обърни внимание: Удс е водел разследването на Райкър и пак той е гръмнал Фонтонио.
— И смяташ, че можеш да направиш някаква връзка? И да я докажеш безусловно? Защото, Зийк, трябва да сториш точно това. Някакви празноти, никакви дупки, а не като сега — цялата ти версия прилича на швейцарско сирене. Като начало предполагаш, че Лайла Париш е излъгала, че обвинението срещу Райкър е било скалъпено и че в дъното на всичко е Еди Удс. Как, дявол те взел, смяташ да откриеш свързващата брънка? Основната ти свидетелка, ако това наистина е Лайла Париш, вероятно е госпожата на масата в моргата.
— Целта ми е да намеря човек, който да потвърдя самоличността на онзи тип, дето е пращал на Върна Хикс пощенските записи.
— И да докажеш, че обвинението срещу Райкър е било скалъпено. Че Хикс и Париш са едно и също лице. И че Удс я е очистил. По нареждане на Кълан.
Не отговорих нищо. Мориарити поклати глава.
— Засега не си се добрал до много — отбеляза той.
— До днес сутринта не знаехме, че разследваме убийство. Така погледнато, съм се добрал до доста.
От устата му излязоха още кълбета тютюнев дим. Мориарити завъртя стола и дълго гледа през огледалното стъкло към общото помещение на отдела, после отново се извърна към мен.
— Този път смяташ ли да вземеш и Скай? Кимнах.
— Още първия път, когато тръгна натам, трябваше да заведеш Националната гвардия.
— Скай е по-оправен от гвардията. Шефът въздъхна.
— Кога тръгваш?
— Днес четвъртък ли е?
— Сутринта, когато станах, беше четвъртък.
— Довечера имам среща. Какво ще кажеш за утре сутринта?
19.
Тъкмо излязох от кабинета на Мориарити и телефонистът ме повика.
— Търси те някоя си Милисънт Харингтън от клон „Запад“ на Националната банка — каза той. — Ето ти номера. Имала да ти съобщава нещо.
— Благодаря.
Върнах се на бюрото ся и набрах номера.
— Здрасти — рече Мили. — Помниш ли ме?
— Ако съм те забравил, значи ще се наложи да си правя мозъчна трансплантация.
— Поласкана съм — засмя се тя ведро.
— Какво има, търсила си ме?
— Май има нещо, което ще те заинтересува. Звъннах на една позната в банка „Саут Вю“. В списъка е. Жената се казва Пати Норт. Помия, че преди два месеца е направила пощенски превод на Върна Хикс.
— Разполага ли с име?
— Не, но помни човека, който е направил превода. Погледнах си часовника. Беше единайсет без десет.
— Дали да не мина да те взема след половин час? Ще поговорим с твоята позната и после може да хапнем заедно.
— Ще разговарям с всички в списъка, ако това е достатъчно, за да ме заведеш на обяд.
Слязох в гаража и казах на Луи да изкара бонбончето.
— А, без тия! — викна той. — Току-що смених прозореца. — Не се притеснявай. Този път ще се постарая да не се блъскам в слонове.
Без да казва и дума повече, Луи влезе с напета стъпка в търбуха на гаража. След минута-две чух как колата се задава с боботене, Луи слезе и ми връчи ключовете.