Някакво поразително красиво, високо момиче с бухнали къдрици, облечено в цветовете на Гърлинг, влиза в кухнята, носейки сребърна табла, която поставя върху дървения плот. На секундата кухненските прислужници с кафяви бонета го запълват с чинии със златисти сладкиши, с малък бронзов чайник и украсени с орнаменти прибори. Докато чака, момичето взима парче връв от масата и бавно връзва косата си назад с него.
— Лорд Гърлинг ме дръпна настрана тази сутрин — казва то, а тъмните му очи светят. Силните му ръце са покрити с лунички. — Иска да прислужвам на Кралицата, когато тя пристигне. Лейди Вериса е съгласна.
Друго момиче изсумтява:
— Всички знаем защо е така — казва то, без да откъсва очи от лука, който кълца.
Една сивокоса жена в красиво избродирана престилка пресича кухнята, а няколко слуги подтичват след нея като патета след майка си.
— Ади — казва тя на високото къдрокосо момиче. — Все още прислужваш на Вериса, а не на Кралицата! — Сопва й се. Момичето — Ади — светкавично вдига таблата. — А сега се махай!
Възрастната жена ми изглежда позната: лицето й поражда у мен чувство на топлина и сигурност, макар да не мога да си спомня името й. Тя поздравява всяко новодошло в Евърлес момиче с няколко бързи въпроса, след което ги насочва да отидат на едно или друго място.
Когато идва при мен, тя спира. За момент се намръщва. Дали и тя ме познава? Ала след това примигва веднъж, два пъти и мимолетното й изражение на колебание изчезва.
— Как се казваш? — пита тя.
Наумявам си да съобщя фалшиво име, но после си припомням първото правило на татко за лъжата — говори предимно и само истината.
— Джулс — казвам аз. — От Крофтън. — Това е достатъчно често срещано име.
— Джулс — повтаря тя след мен. — Била ли си на служба и преди? Трябва ми някоя, която може да сервира табли в стаите на лордовете и дамите, но без да се суети. И, в името на Магьосницата, имам нужда от момиче, което няма да нервничи и да изпуска таблата си.
Една от слугините зад нея се изчервява до уши. Определено прилича на нервния тип и определено е склонна да изпуска таблата си. Поклащам глава. Когато тя сбърчва вежди, добавям:
— Но аз се уча бързо. И не се смущавам лесно.
Стягам се за още въпроси. Вместо това жената ме оглежда за последно и кимва.
— Да те пробваме тогава, Джулс от Крофтън — и с вдигнати вежди тя се обръща и си тръгва.
Когато бях дете, в Евърлес живеехме с татко в три стаи до хижата на ковача. Подобно на придворните дами, иконома и неговите заместници, и ние разполагахме със собствени помещения. Те бяха малки, но наши, и можехме да ги изпълним с мънички парчета метал и миризмата на дим…
Сега разбирам, че сме имали късмет. Спалното помещение на слугините представлява дълга стая, пълна с подредени като в пчелна пита легла, поне двеста според мен. Набутани са толкова близо едно до друго, че ако легнем в тях, можем лесно да се протегнем и да хванем ръцете си.
Радвам се, че се оказах права — явно никой не ме разпознава, дори и слуги, които си спомням от едно време. Десетте години глад и студ ме бяха променили, пропъдили бяха всяка мекота от мен, затова се съмнявам, че някой би ме разпознал като дъщерята на ковача, освен ако той самият не е до мен, с десет години по-млад и облечен в престилката си. Никой няма време да ме изучава и аз съм щастлива, че мога да се слея с новодошлите слуги, които са се изсипали в Евърлес за сватбата. След като се настанявам на едно от тесните легла и се обличам в обикновена кафява униформа на домашна прислужница, се завързвам обратно към кухнята.
Лора, главната готвачка с бродираната престилка, изрича скорострелно своите въведения и инструкции. Пристъпва така, сякаш се носи нагоре и надолу по невидими океански вълни. Левият й крак е отрязан до коляното — има дървен крак, фино издялан и спретнато изрисуван с червена обувка, която сега е потъмняла от петната от зеленчуци. Родена в някакво село на юг, тя дошла в Евърлес още като момиче, за да спести достатъчно време и за да живее по-дълго от трийсетте години на майка си и баща си. Въпреки че не е трудно да забележа, че не питае голяма любов към семейство Гърлинг, все пак се е справила добре, обслужвайки ги.
Лора спира внезапно и започва да цъка с език.
— Изглеждаш така, като че ще се строполиш на земята — казва тя. Измъква някаква малка твърда кифла, обсипана с капчици лой, както и голяма ябълка от една купчина върху масата.
— Хайде, хапни — казва ми мило. — После занеси останалото на момчетата в конюшните. Можеш ли да намериш пътя дотам сама?