Кимвам, мъчейки се да се противопоставя на нахлуващия спомен — миризмата на конете, мокрото сено, Роан, който се смее, докато тича между отделенията за конете, подканяйки ме да го хвана, след като знае много добре, че едва ли бих могла да уловя дори края на кадифеното му наметало, което се развява край ъглите.
— Добре — потупва ме по бузата тя.
Изгълтвам хляба и ябълката край масата, без да си правя труда да седна. Все още има новодошли, които биват разпределяни — безкраен поток от момичета, отвеждани, за да станат шивачки, перачки, камериерки в очакване на стотиците гости, които ще започнат да пристигат за сватбата. Най-хубавите момичета са избрани да бъдат придворни дами на благородниците — Ади от кухнята е сред тях — и аз потръпвам, докато ги наблюдавам как се отдалечават. От красивите помощници в Евърлес се изисква също така да са на услугите на благородниците, докато пируват.
След като излапвам хляба и ябълката, грабвам таблата и, провирайки се покрай другите, излизам от кухнята. Всичко изглежда по-миниатюрно и по-странно, отколкото си го спомням, сякаш не крача в действителност през Евърлес, а през някакъв чудновато изкривен сън за него. Ето. Тук се криех зад един реликварий и търкалях маслинени костилки в коридора, опитвайки се да препъна стария иконом Джиролд. Ето. Тук издълбах инициалите си в камъка заедно с Роан, когато един следобед стояхме приведени на същото място, криейки се от Лиъм, след като той ме бе наричал с обидни имена. Някой впоследствие ги бе изтрил, но все още мога да различа, макар и доста слабо, призрачните букви.
Докосвам ги с ръка и се усмихвам, а сетне бързо се отдръпвам. Илюзия. Тези години, тези щастливи спомени са загладени също като камъка. И сега не са нищо повече от осезания.
Въпреки това притискам ухото си към стената в коридора на прислугата за съвсем кратък миг и се ослушвам за гласа на Роан Гърлинг.
Завивайки зад един ъгъл, се натъквам на някакво малко момче — може би на девет — което също носи табла, но тя е сребърна, а не калаена и е отрупана с месо, сладкиши и един порцеланов чайник. Момчето седи на стъпалата в дъното на стълбището, водещо наляво, и изглежда така, сякаш ще заплаче.
— Изгуби ли се? — питам, без да се замисля.
То скача, като едва не преобръща таблата, а след това се отпуска, когато установява коя съм.
— Лейди Сида не позволява на никого да се качва горе и да я вижда, освен на Харлоу — изрича задъхано то. — Но Харлоу сега е вкъщи и се напъва да роди бебето си, така че аз трябва да занеса това горе. Само че тя не обича момчетата. Том казва, че тя ще ми отхапе ушите. — То потреперва и поглежда към пода.
Харлоу, предполагам, е прислужницата на лейди Сида. Оставям очите си да обходят тъмното, тясно стълбище зад момчето, преценявайки накъде води. Благородниците имат традиция — най-възрастният от тях живее на най-високото място в замъка. А лейди Сида е заела това място още преди аз да се родя. Никой не знае точната й възраст, но децата, Гърлинг и прислугата шепнеха, че тя е на повече от триста години — от мисълта за нея кожата ми настръхва. Сигурно се приближава към горната граница на възрастта, до която кръвното желязо може да поддържа човешкото сърце — с изключение на Кралицата, чийто изключително дълъг живот, разправят, е дар от Магьосницата, преди тя да изчезне. Когато кръвното желязо се разпространило по тези земи преди около пет века, нашественици от цял свят идвали, за да се опитат да заграбят това, което тогава вероятно е напомняло на невероятен дар. Кралицата — по онова време само способен млад военачалник — повела армията на Семпера към победата.
Какво ли е видяла лейди Сида за своите три века? Обзема ме болезнено любопитство. Навеждам се пред момчето.
— Това трябва да се отнесе в конюшните — казвам му, поставяйки таблата си върху стъпалата. — Искаш ли да се сменим?
То примигва.
— Не те ли е страх?
Винаги, когато бях тъжна или уплашена като дете, татко ме разсейваше с някоя шега или история, докато не забравех страха си. Никога не съм притежавала подобно умение, но предлагам на момчето ръката си.
— Аз съм Джулс. Ти как се казващ?
— Хинтън. — И то разтърсва ръката ми, изглеждайки някак разколебано.
— Не се страхувай от възрастните, те са безобидни — казвам аз, макар самата аз да се боя от тях, всъщност винаги съм се бояла. Малцина от възрастните в рода Гърлинг са над четиридесет години, но мнозина от тях са по-близо до сто и четиридесет. Човек никога не би познал, ако само ги погледне, не и докато не се приближи достатъчно, за да забележи сините вени, пулсиращи под кожата им, или начина, по който мисълта им убягва по средата на изречението. А когато някои от тях живеят в продължение на векове, като лейди Сида, хората говорят, че не оставали напълно човеци, макар това да е просто удобен слух, тъй като никой от нас никога няма да го узнае докрай. — Но аз все пак ще кача таблата вместо теб, ако искаш.