Колебая се, защото не съм убедена дали би трябвало да подмина мърморенето й, или да й отговоря. Вярно е, че Кралицата е осиновявала деца и преди. Според историческите сведения едно от децата умряло от чумата, върлувала тук преди десетилетия. Друго — при нападение в двореца. Трето се удавило. Всичките — преди аз да се родя. Не ме е грижа много за кралското родословие или за каквото и да било, свързано с двореца. Татко винаги казваше, че историята и разказите няма да ни нахранят, ала ме заинтригува намекът за обвинение, скрит зад думите на старата Гърлинг — че Кралицата никога няма да умре и да завещае трона си на друг. Лейди Сида присвива очи към мен и усмивка като масло се плъзва по лицето й.
— Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада.
Думите й увисват във въздуха. Не изпитвам истинска любов към Кралицата, но безумното обвинение все още причинява сърбеж по кожата ми, сякаш съм в очакване на удар. Това понамирисва на лудост, независимо че лейди Сида не изглежда луда — тя е стара, но гласът й е твърд, а умът й е непокътнат. Сигурно ми се присмива. Хинтън с право се страхува. Слагам колкото се може по-бързо таблата върху масичката до нея и чакам да ме отпрати.
Тогава обаче тя върши нещо, от което се смразявам още повече.
Изважда нещо лъскаво от джоба на гърдите си. Отнема ми мъничко време, за да разбера, че това е монета, равняваща се на година живот, широка почти колкото дланта ми и блещукаща като злато. Една година живот. Налага се да мобилизирам всичките си сили, за да не я грабна от повехналата й ръка, втурвайки се обратно към колибата ни и към татко.
Чудя се колко далече бих стигнала, преди Айвън да ме залови.
— Разтвори това вътре — казва тя нетърпеливо. — Побързай, преди чаят да изстине.
Протягам се колебливо. Ръката ми трепери, докато поемам монетата — чувствам пулса в собствените си пръсти така, сякаш идва от вътрешността на монетата… целия живот, който това миниатюрно нещо би могло да ми даде. Да даде на татко.
Целия живот, който тази монета вече е струвала на някой друг.
Ала монетата, толкова тежка и неизменна в ръката ми, се разтваря като мед, когато я пускам в чашата с чай. Лейди Сида допира повехналите си устни до чашата и бавно отпива продължителна глътка. Не мисля, че ми се привижда цветът, който се връща по бузите й.
Без да дочакам да ме освободи, се покланям и припряно излизам от стаята, разтърсена от гледката как гърлото на старицата се движи, докато годината време прониква в кръвта й. Сега, повече от всякога, долавям ускореното си сърцебиене при споменаването на Роан като предателство — към мен самата, към Крофтън, към татко. Как мога все още да изпитвам чувства към Роан, който идва от семейство, отнасящо се към една година от живота като към бучка захар? Семейство, което е унищожило моето и толкова много други?
5
В момента, в който се строполявам върху разположеното си отдолу легло същата нощ, крайниците ми вече са натежали от изтощение. Ала щом затворя очите си, виждам хартиеното лице на лейди Сида, а странните й думи ме държат будна. Някои хора са достатъчно глупави, за да разпространяват слухове за Кралицата, и то винаги шепнешком, но не очаквах подобно нещо от една представителка на Гърлинг.
И все пак… Думите на Сида не изглеждат толкова абсурдни сега, когато ги превъртам в съзнанието си. Да допусна, че е получила като дар живот от Магьосницата, е по-абсурдно. Никога не съм се интересувала особено от мисълта за Кралицата — не и когато двамата с татко бяхме заети да оцеляваме. Но…
— Джулс — прошепва нечий глас. На няколко метра от мен Алиа е провиснала отстрани на леглото си на горния ред. Дори в тъмното съзирам, че очите й са разширени от страх, макар вече да изглежда изтощена от работния ден в пералното помещение, където е назначена. — Едно момче ми каза, че Алхимика наистина броди из тази гора. — Подема тя: — Заяви ми, че той живял тук някога. То каза…
Съседката й от долното легло, една по-голяма на възраст шивачка, я смъмря нежно да пази тишина.
— Скъпа, ако ти разкажа истинската история, ще престанеш ли да бърбориш и ще ми позволиш ли да спя? — в гласа на жената се долавя палава нотка, но не и злоба. Алиа кимва. Жената се усмихва и ме поглежда многозначително. — Никой не знае откъде са дошли — две деца, които се скитали заедно из Семпера преди кръвното желязо… без никога да се разделят и да остаряват. Алхимика превръщал земята в олово и оловото в злато. Магьосницата карала цветята да цъфтят през зимата.