Усмихвам се на себе си, мислейки си как Амма ще мърмори, ако знае, че Алиа стои до късно будна, за да слуша приказки. Трудно е да се повярва, че е съществувал друг свят преди кръвното желязо. Още по-лошото е, че няма полза от това, докато сме приклещени в капан с онова, което имаме. Но докато слушам разказа на шивачката, съзнавам, че ми липсва този свят, ако изобщо някога е бил реален.
— Но един жесток господар, който живеел в това имение, както ти е казал твоят приятел, започнал да им завижда. Затова ги затворил тук и им заповядал да открият начин да го превърнат в безсмъртен, както бил виждал Магьосницата да прави с цветята и дърветата.
Тя е прекрасна разказвачка и приказката й ме залюлява като песен. Изоставили бяхме книгите си, когато ни преследваха от Евърлес, а татко не си бе давал труд да прикрива презрението си към историите след това. Не можеш да си позволиш главата ти да хвърчи в облаците — ми каза веднъж той, след като го бях помолила да ми разкаже някоя приказка, докато лежах в студеното си легло в Крофтън. Никога повече не пожелах.
— Дълбоко в горското му имение, точно върху тази земя, Магьосницата, заключена в малка стаичка единствено с груби инструменти, вплела времето в кръвта, а Алхимика намерил начин да свърже кръвта с желязото, така че лордът можел да краде време от своите поданици и да го изяжда сам. — Вече и други момичета в стаята я слушат. Дори и да не мога да го видя, мога да го усетя. — За известно време господарят бил доволен. Скоро обаче забелязал, че очите му стават безцветни, а паметта му започва да му изневерява. Смъртта пропълзявала в тялото му. Изпълнен с ярост, той поискал от тях да намерят начин да живее вечно.
Алиа сяда в леглото, притискайки колене към гърдите си.
— Един ден те обявили, че са сторили невъзможното: Алхимика казал, че бил преобразувал твърда буца олово в чисто време. Всичко, което господарят трябвало да направи, било да го изяде.
— Но Алхимика е бил умен — чувам шепота на Алиа.
— Правилно — отвръща шивачката, а в гласа й се долавя задоволство. — Злият господар бил отровен и умрял, което позволило на Алхимика и Магьосницата да избягат. Пътищата им се разделили и скоро открили, че магията е толкова мощна, че се просмуквала в кръвта на хората.
— Но защо пътищата им се разделили? — пита Алиа.
— Алхимика не бил казал на Магьосницата, че магията, която сътворили, за да създадат кръвно желязо, имала голяма цена — безсмъртието на Магьосницата. И тя побесняла от предателството му. — В гласа на шивачката прозвучава звънлива, трагична нотка. — Макар и да си отивали цели поколения, докато един-единствен косъм от нейната тъмна коса посивее, все пак тя остарявала. За разлика от Алхимика, тя обичала този живот и този свят и не искала да ги напусне. Най-накрая тя укротила гнева си и се върнала при своя стар приятел, пожелавайки обратно безсмъртието си. Алхимика й казал: „За да те направя безсмъртна, е нужно да ми дадеш сърцето си да го пазя“. Затова тя преобразила цялото си сърце в една дума, която прошепнала в ухото му. Гърлото му се раздвижило, сякаш той я погълнал. После й подал шепа камъчета и й казал да ги изяде, след което щяла да живее вечно.
Очите ми потрепват и се затварят, а аз си представям какъв ли вкус би имал камъкът.
— Но Магьосницата си спомнила как Алхимика измамил богатия господар. Подозирайки още едно предателство, тя решила, че Алхимика трябва да изяде насила малките камъни — общо дванайсет на брой — а след това да бъде удавен. И тя сама извършила това.
Алиа ахва.
— Но се случило нещо любопитно — прошепва театрално шивачката. — Магьосницата видяла някаква сребриста сянка да се издига от отпуснатото тяло на Алхимика и да се понася над земята прекалено бързо, за да бъде преследвана. Вътре в среброто нещо проблясвало нажежено, тъмночервено и пулсиращо, нещо, което призовало Магьосницата към болезнената дупка в гърдите й, където трябвало да бъде сърцето й. Ала било твърде късно… Магьосницата научила, че Алхимика наистина я е измамил, той бил откраднал сърцето й.
— Може ли да си го върне обратно? Сърцето си? — любопитства Алиа. Но аз не чувам отговора на шивачката. Вече потъвам в спокоен сън, засенчен от кошмари, които не си спомням на сутринта.
След като съм прекарала два дни в имението, Лора ми съобщава, че ще работя по време на малка сбирка на благородници в едно от най-красивите и безполезни места в Евърлес — един затворен градински двор, отопляван целогодишно от огнище, подклаждано с разтопено кръвно желязо. Времето кара пламъка да гори ярко и дълго. Опитвам се да не повърна от идеята за това.