— Ей, ти, ела тук!
Обръщам се с наполовина сведени очи. Непозната мургава аристократка, върху чието колие стои гербът на Реналди — танцуваща мечка — се взира в мен и вдига очаквателно чашата си за вино. Тя е само на няколко крачки от Лиъм и Вериса.
Знам, че ако откажа да й налея, единствено ще привлека внимание, затова забързвам към нея и се надявам, че бонето ми на слугиня ще скрие лицето ми, както и че тъмнината и влиянието на времето ще свършат останалото. Изведнъж обаче гласът на лейди Вериса достига до мен, независимо че тя очевидно прави всичко възможно, за да говори тихо. И аз замръзвам.
— Дъщерята на лорд Скайлър е тук — казва Вериса. — Запознай се с нея.
— Ти не знаеш името й, но знаеш, че ще бъде добра съпруга? — Гласът на Лиъм е язвителен.
— Това едва ли има значение… — тя спира рязко, а сетне додава по-спокойно: — Не може да наследиш Евърлес, без да се ожениш.
— Достатъчно, глупачке! Не разбираш ли кога една чаша е пълна? — сопва се жената от рода Реналди и аз светкавично се отдръпвам от нея. Тя се завърта и си тръгва, пускайки нещо малко и блестящо във виното си, докато върви.
Аз все още се бавя в сенките, любопитна пряко себе си да чуя остатъка от разговора между лейди Вериса и Лиъм. Изпитвам удоволствие да си представям, че Лиъм е принуден да стори нещо, което не харесва, въпреки че ми дожалява за горкото момиче, на което ще се наложи да се омъжи за него.
— Нека Роан наследи имението. Той ще се радва на това повече от мен.
От гласа му по врата ми пролазват тръпки. Със сведен поглед не мога да видя лицето на Лиъм, но мога да си представя свирепия му взор.
Лейди Вериса нервничи.
— Знаеш не по-зле от мен, че Роан…
Думите му са заглушени, когато празнуващите надават шумен пиянски поздрав. Автоматично се озъртам за източника му и почти ахвам. Виждала съм Роан Гърлинг няколко пъти в последно време, когато посещаваше Крофтън. Винаги обаче съм го зървала само отдалече, наблюдавайки изпод навеса на някоя сергия, докато той обикаляше с коня си.
Но това е различно. Застанал до портите на градината заедно с баща си — лорд Никълъс, Роан е само на няколко метра от мен. Облечен е в елегантен черен костюм, а златно шалче обгръща шията му. Сините му очи блестят на светлината от огъня като парченца лятното небе.
Забравям всичко, когато го виждам — факта, че семейството му е причина за нашето разорение и бедност, факта, че той е сгоден и ще се ожени за момиче, чиято красота, казват някои, е доказателство, че магията все още съществува. За миг няма друго място, на което бих искала да бъда, освен в тази градина, в тази нощ, гледайки как Роан се усмихва.
В следващия момент страдалчески вик се вклинява сред шума от разговорите. Някакъв благородник с почервеняло лице държи друго прислужващо момиче за китката. Беа — разпознавам я от кухнята по-рано. Върху синия му жакет се разпростира петно от вино, а в треперещата ръка на момичето стои гарафа с вино.
— С-съжалявам — заеква то.
— Глупаво момиче! — изръмжава той. — Ще ти източа един месец кръв и може би тогава ще внимаваш с ръцете си. — Думите му са неясни, очите му са изцъклени от ярост. Той издърпва малък нож от колана си. Времето сякаш се стопява, втечнява се бавно като ледена висулка, огряна от слънцето.
И тогава, докато трае един удар на сърцето, Роан е вече зад гърба му, протяга ръка, за да хване рамото му, като междувременно предпазливо отстранява ножа му.
— Лорд Болдуин — казва той с тихичък смях. — Няма нужда да плашите бедното създание. Във всеки случай ризата е грозна. Би трябвало да й благодарите, че ви е направила услуга.
Всички се засмиват. Мъжът примигва и сякаш някаква магия е развалена: той освобождава Беа, която хвърля изпълнен с благодарност поглед към Роан. Той взима гарафата от нея и тя се шмугва в тълпата.
— Ето — Роан потупва Болдуин по гърба и сам му налива вино от гарафата. — Виното оправя повечето беди, нали? Пийте с мен, приятелю!
Несъзнателно съм се приближила до тях, привлечена от гласа на Роан, от усмивката му, от добротата му, така както голата твърда луковица под земята е привлечена от слънцето през пролетта.
И тогава очите на Роан срещат моите. Аз оставам без дъх, парализирана, впримчена в погледа му. Той вдига чаша. Намига ми. Сетне изпива чашата с вино под одобрителни викове. Само Лиъм, забелязвам аз, все още гледа смръщено в ъгъла.
Когато музиката засвирва наново и хората започват да танцуват, Роан е изтласкан навътре в тълпата. Сърцето ми бие лудо. Страхът се просмуква и в мен, подобно на тъмния, виеш, се дим от огъня.