Роан ме позна. Убедена съм в това.
6
Тази нощ най-накрая ми се отдава възможността да напиша две писма — едно на Амма и едно на баща ми. В деня, в който трябва да пристигнат Кралицата и нейната свита, през Петнайсетте минути, в които се налага да изям твърдото си парче хляб и сиренето, изтичвам до конюшните, надявайки се да хвана някой от куриерите, които всекидневно обикалят на кон селата
Написах истината на Амма, макар и само частица от нея — че Лора май ме харесва, колкото и да го показва по необичаен начин: товари ме с работа от сутрин до вечер, така че докато стане време за лягане и стигна до леглото си, едва успявам да разплета косата си, преди да заспя.
Не й казвам, че нови монети кръвно желязо дрънчат в кесията ми, която никога не свалям от колана си, нито пък че Айвън гледа злобно и се размотава, когато ни ги раздава в края на всеки ден. Понасям всичко това заедно с другите и съм благодарна, че не Лиъм е този, който разпределя надниците. Винаги за кратко се чудя от кой ли беден мъж или жена са ги източили семейство Гърлинг, припомняйки си опашката от хора, чакащи да пролеят часове, дни, години от своята кръв… и как тя се виеше през пазара.
Стоях будна с часове, свита над една свещ в леглото си, мъчейки се да намеря точните думи за всичко, което трябва да кажа на татко.
Спрях се на думата съжалявам. Тя не се доближава до чувствата ми, защото не съжалявам за онова, което сторих. Тук съм от три дни и вече съм спечелила три седмици. Ако някой вече ме бе познал, то поне не ме закачаше. Една-единствена мисъл преминава през всичко: скоро ще имам достатъчно, за да платя рентата, която дължим, а след това ще дойдат пролетта и по-добрият лов. Преди месецът да изтече, ще се върна в Крофтън със задоволително количество кръвни монети, за да мога да възстановя това, което бирникът вече взе от татко.
Броя парите наум. Те ще се окажат само малка част от онова, което са взели от нас, от Крофтън. Ала преглъщам гнева си, оставям го да се разтвори в мен както кръвното желязо в чая. Заради татко.
За сега.
В конюшнята някакъв широкоплещест младеж подковава коня на куриера. Кожени торби, пълни с писма, са вързани за седлото. Чувайки, че се приближавам, младежът се обръща.
— Там! — извиквам, без да се замисля.
Твърде късно осъзнавам; че съм се издала. Но не ме е грижа. Старият ми приятел е син на страж в Евърлес, но като деца и двамата с него искахме да сме ковачи като татко. Той се мотаеше около ковачницата, докато баща ми не го повикваше вътре, след което заедно прекарвахме часове там, а краката ни се люлееха от работната маса на татко, наблюдавайки как обработва нажеженото желязо.
Той присвива очи към мен, стараейки се да се сети коя съм. Свалям бонето си.
— Аз съм аз… Джулс — и докато той все още изглежда объркан, аз му се усмихвам и посочвам към предните си зъби. — Виждаш ли? Казах ти, че ще пораснат отново.
В продължение на цели четири месеца той ме наричаше „лалугер“, след като и двата ми предни зъба паднаха едновременно.
Лицето му се променя. А щом се усмихва, то светва така, сякаш под кожата му гори фенер. Прегръща ме и аз потъвам в познатия аромат на метал и пушек.
— Работиш като ковач — отдръпвам се аз, за да го погледна. Той е едър, поне с двайсетина сантиметра по-висок от мен, но лицето му е същото, красиво и сериозно. — Не мога да повярвам, мина толкова време! — Думите бликват от мен и аз осъзнавам, че се смея. — Как си? За ковачницата ли отговаряш сега? Ета и Мерил още ли са тук?
Но Там поклаща глава към мен. Засмива се някак тъжно и прави странен жест — допира пръстите на едната си ръка до устните си и след това я отдръпва. Поклаща глава, повтаря жеста и аз проумявам: той не може да говори.
Радостта ми изчезва за миг.
— Какво се е случило? — изстрелвам аз, но той не може да отговори. Взираме се един в друг безпомощно и чувствам как нещо в мен се разнищва. Пред погледа ми светкавично преминават образите на Там и Роан в една от битките им наужким, гонещи се с дървени мечове навсякъде из Евърлес.
Там се протяга и стисва рамото ми. Разбирам, че се опитва да каже, че се радва да ме види. И макар да се усмихва, очите му са пълни с болка, а устните му са стиснати плътно.
— Ще дойда отново — казвам неуверено аз. Изведнъж сърцето ми започва да блъска в гърдите ми като молец, който се удря в светещ прозорец.
Той пак стисва рамото ми, а сетне с усмивка поема писмата ми. Почти съм забравила за тях. Там обръща широкия си гръб към мен и без да промълвя и дума, аз се запътвам към кухнята.
Какво ли е станало, чудя се аз, с гласа на стария ми приятел?