— Това не спря теб — казва той. Въпреки отпадналостта му гласът му продължава да е закачлив. Усмивката ми е мимолетна и напрегната, отчаяна.
— Тогава бях дете. Никой не познава лицето ми. Как можа, кой знае какво ще се случи, ако те забележи някой Гърлинг? Ти каза…
— Никой няма да ме види — отвръща той и дори в думите му се таи изтощението от пътуването. — Убедих един фермер, производител на пшеница, да ми позволи да се скрия в неговата кола. Няма да остана тук дълго.
— Можеше да ми изпратиш съобщение, татко. Щях веднага да се прибера у дома. — Идеята как с мъка крачи отстрани на пътя през целия ден, приведен от изтощение, ме поболява от чувство за вина.
Той се усмихва, но в погледа му се крие изражение, което не разбирам.
— Не можех да чакам някой вестоносец или пък да проявя доверие към някого — той слага ръка върху лицето ми. Пръстите му са безкрайно студени. — Джулс. Моето оправно момиче. Казвам ти отново: трябва да се върнеш у дома.
— Татко, всичко е наред — отговарям сковано аз. Умът ми вече гъмжи от планове как да го върна в селото. Мога да наема кола с кръвното желязо в кесията ми. Лора е разбрала кой е татко, така че е наясно какъв риск е поел той, за да дойде тук. Не мога да я помоля за помощ, но вероятно ще мога да платя на Хинтън, за да го заведе, или пък на Там. — Само още няколко седмици и няма да е потребно да се тревожим за плащането на рентата месеци наред. Не виждаш ли? Всичко ще се нареди. Никой не ме познава.
Това е най-неподходящият момент да си припомня намигването на Роан, ала не мога да се боря, защото споменът стопля гърдите ми. А и не желая…
— Не — гласът на татко е приглушен, настоятелен. — Това място е опасно за теб.
За миг отново съм на седем и стискам ръката му, докато той ме влачи надалече от Евърлес, а димът все още не изчезва от дрехите ни.
— Парите ни трябват — казвам непоколебимо, внезапно ядосана и на него самия, и на упоритостта му. Вече не съм седемгодишна и той няма право да ми казва какво да върша.
— Аз ще намеря парите — той взима ръцете ми и ги събира в своите. Дланите му са ледени, а пръстите му — кокалести.
Светлината от факлата превръща чертите на лицето му в по-дълбоки, а сенките под очите му — в наподобяващи синини. — Моля те! Напусни това място.
— Не мога, ще забележат, ако си тръгна — казвам аз, като не съм сигурна дали това не е поредната лъжа. Вината се преплита с гнева ми, но аз ги потискам. Той ме защитава от седемнайсет години, сега аз съм тази, която ще го пази, и то без значение колко е болезнено. — Свитата на Кралицата ще пристигне тук всеки момент — казвам аз. — Околността ще гъмжи от стражи и благородници, дошли да наблюдават идването й. Налага се да си тръгнеш сега, преди да са пристигнали.
— Ти също, Джулс — ръцете му описват раменете ми, а очите му се впиват в моите. — Не можеш да позволиш на Кралицата да се доближи до теб. Тя ще те познае. Не е безопасно.
— Кралицата ли? — впивам поглед в него аз. — Може би искаш да кажеш Лиъм, татко?
Той като че ли не ме чува.
— Тя е крадла — думите му излитат на един дъх, останал е почти без въздух и едва когато вдигам факлата, виждам колко пламтящи са очите му — от треска или нещо още по-лошо. — Ще ти обясня по пътя. Но трябва да се махаме оттук…
— Татко, не! — прекъсвам го аз. — Ако не се върна към задълженията си в кухнята, наказанието ще е сурово.
Той продължава да дърпа ръката ми, макар и по-слабо. Въпроси и страхове ме разкъсват, смазвайки ме с тежестта си — баща ми полудява.
— Чакай тук! — заявявам му аз. — Ще намеря някого, който да те придружи до къщи. — И тогава, долавяйки, че той се кани да спори, добавям: — Утре ще се прибера у дома.
Баща ми сбърчва вежди.
— Ако се закълнеш.
Отварям уста, за да произнеса обещанието, но нещо го секва в гърлото ми.
Никога не се кълни, ако действително не го мислиш, в противен случай, като се кълнеш, изпращаш Алхимика за душата си.
Старо, напевно предупреждение, което изричахме като деца.
Надявам се само, че не е вярно. Защото истината е, че не мога да напусна Евърлес утре. Татко изглежда с единия крак в гроба, повече от всякога той се нуждае да възстанови времето си. Още по-лошото е, че частица от мен — малка, но неоспорима — иска да провери дали Роан отново ще ми се усмихне.
— Кълна се — лъжата преобръща стомаха ми. — Обичам те!
Той се навежда напред и ме целува по челото, сключвайки ръцете си около мен. За момент се облягам на него и вдишвам миризмата на метал и слама от дома ни.
— Обичам те — прошепва татко в косата ми. — Винаги помни това.
— Ще се видим утре, обещавам — казвам аз. Изричайки лъжа, се чувствам така, сякаш се мъча да удържа змиорка в стомаха си: истината напира да се изплъзне навън.