Ала вече съм привикнала с усещането.
7
В кухнята се оглеждам наоколо за Лора и я намирам в другия край на стаята да остъргва люспи от една риба с дълъг нож. Тя среща погледа ми и бързо свежда очи надолу със сбърчени от тревога вежди. Ще трябва да я намеря, преди да си тръгна, за да й благодаря, че ме изпрати при татко.
Но първо се налага да изведа татко навън. Озъртам се из стаята, докато не забелязвам Хинтън, клекнал в един ъгъл, играещ на някаква игра с пръчки, докато зад него тенджера със супа бълбука, без някой да я наглежда.
Когато съзира, че се втурвам към него, той събира пръчките на купчина и застава пред тях с виновно изражение. Но аз почти не обръщам внимание, тъй като ръцете ми вече вадят монети от кесията на колана ми. Ще ми се да имах време да помисля, да скроя по-добър план. Но щом Кралицата се появи на видимо разстояние от Евърлес, портите ще се затворят, стражите ще бъдат поставени на палисадите и ще претърсват всяка кола, която влиза и излиза. След това няма да мога да изведа татко оттук.
Грабвам някаква малка дървена купа и сипвам черпак супа в нея. Хинтън ме зяпа с широко отворени очи, докато изваждам от колана си две големи медни монети на стойност една седмина и ги пускам в димящата супа.
— Не може да вземеш тази супа. Тя е за…
— Знам — отвръщам и коленича пред него. Той ме оглежда предпазливо, ето защо отварям кесията си и я протягам към него. Още една наскоро изсечена седмична монета — от платената ми снощи надница — ни намига отвътре. Очите му се ококорват и за кратко си спомням какво бе, когато бях на дванайсет: как един ден изглеждаше като подарък, а цяла седмица — почти колкото завинаги.
— Имам нужда от услуга — подемам аз. — Преди Кралицата да пристигне. Можеш ли да ми помогнеш?
Той се колебае. Но монетата е твърде изкушаваща, за да откаже.
— Ще се опитам.
— Можеш ли да стигнеш до мазето за кореноплодните зеленчуци? — следва кимване с глава. — Вземи тази купа. Там ще откриеш един мъж, който чака. Накарай го непременно да изпие това. Той е моят… моят баща. — Препъвам се в думите… толкова съм свикнала да крия тайните си от всички, но сега това няма значение. — Той трябва да напусне Евърлес, но е болен. Не може да излезе сам.
— Защо трябва да си тръгне? — пита Хинтън недоверчиво.
— Дълга история — казвам аз. — Има някаква… вражда между него и командир Айвън.
Това е нормалното обяснение, което мога да дам. Хинтън кимва разбиращо, и той се страхува от Айвън като всички останали.
— Какво искаш да сторя?
— Изведи го оттук — казвам аз. — Сега. Заведи го в Крофтън, ако можеш. Знаеш ли къде се намира? — Той кимва наново и аз натискам монетата в ръката му. Усмихвам му се, надявайки се, че напрежението не се чете по лицето ми. Ако това не се случваше наистина, можех да се посмея над идеята да поверя живота на баща си на едно деветгодишно момче. Но всъщност съм отчаяна.
Той завърта монетата, след това я допира до зъбите си и я захапва замислено.
— Тази вечер има пратка кожи за Крофтън. Ще накарам момчетата от конюшнята да го скрият в колата.
И двамата се стряскаме от дълбокия и ясен звън на камбаната. Оживената кухня замлъква, докато стените около нас бучат и вибрират от силата на звука. Временно омаяна, за кратко забравям страха си. Като дете бях слушала много от камбаните на Евърлес — биеха за сватби и смърт, за Нова година и кралски прокламации. Никога преди обаче не съм чувала Камбаната на Короната, запазена единствено за Кралицата.
От всички камбани, които си спомням от детството си в Евърлес, тази песен е най-дълбоката и най-красивата. И означава, че трябва да се съберем за пристигането на Нейно величество.
Освен това означава, че нямам време.
— Не можем да чакаме — казвам му аз.
— Сега ще отида — отговаря Хинтън, вдигайки брадичката си. — Ще излезем от южната порта.
— Бъдете внимателни! — едва смогвам да изрека думите, толкова мощно бие сърцето ми.
Камбаната зазвучава отново, а към нея се присъединява още една, но с по-висок тон, и още една, и още една, докато всичките дванайсет камбани не запяват над Евърлес. Пристъпвам в коридора и се вливам в потока слуги, стичащ се към портата. Момичетата повдигат полите си и тичат, дори и по-старите камериерки и прислужници бързат заедно с върволицата хора. Глъчта им отеква в коридорите, извисявайки се над звъна на камбаните. Врявата достига до мен като през стъклена стена. Страхът за баща ми шуми в ушите ми и замъглява зрението ми.