Ала всячески се старая да го пропъдя навътре в съзнанието си. Баща ми е силен в своята същност. Той измина целия този път, нали? И ако има шанс и късметът е на негова страна, ще се прибере у дома до падането на нощта.
Възможно най-скорострелно се присламчвам към групата момичета в един ъгъл на централния коридор. Лора се движи между тях, изтрива брашното от лицата им и пооправя роклите им.
— Джулс — казва тя напрегнато, когато ме вижда. — Чакахме те.
Аз снишавам глава в раменете си.
— Съжалявам, госпожо.
Лора посяга с ръка към косата ми, там, където няколко кичура са се измъкнали от вързаната на тила ми коса и висят край лицето ми. Тя ги пъхва зад ушите ми и започва да цъка с език, когато те отново изскачат.
— Няма начин да се оправи — мърмори тя, а после повишава глас: — Излизайте навън, момичета, бързо!
На моравата се събират стотици слуги, за да се подредят в редица край пътя, водещ от портите на Евърлес към фоайето — малка армия, облечена в зелено и златисто, цветовете на Гърлинг. Сред друга група от деца прислужници съзирам Алиа, надигаща се на пръсти, за да види пътя. Стражите, начело с Айвън, обхождат пътеката от време на време, а ръцете им лежат върху украсените със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Това е най-голямото струпване на хора, на което някога съм била свидетел, и то ме кара да се чувствам толкова малка.
„Колко ли време — мисля си, — трябва да има сред нас? Векове наред. Десет хиляди години… или повече. И въпреки това всеки един Гърлинг разполага с поне толкова, колкото десетина от нас.“
В купом всички от рода Гърлинг се изсипват като от фуния през централните врати на Евърлес и се разтичат наоколо като красиво, леещо се богатство, като пламтящо разтопено желязо. Лорд Гърлинг е обграден от жена си и синовете си. Зад четиримата са наредени дузина роднини, сияещи в рокли от коприна и кадифе. Потрепервам, щом разпознавам жената, стояща зад лейди Вериса — херцогинята, лейди Корин, едва ли изглежда по-стара от дъщеря си, макар да е поне на сто и петдесет години. Наблюдавам я, докато измъква нещо от собствената си кесия и го пъхва в устата си.
Гневът се надига в мен, като си представям как часът се топи върху езика й. Отправям взор нагоре към прозореца на кулата, където знам, че лейди Сида би трябвало да седи и да наблюдава случващото се с онези свои странни, бледи очи. Улавям се, че имам желание да видя изражението й, да послушам клюките й, когато зърне Кралицата.
Лиъм стои малко по-встрани от семейството си с полупритворени очи, сякаш тази тържественост го отегчава. Обзема ме познатата смесица от страх и гняв, когато си спомням как го забелязах да бута собствения си брат в буйния огън. Колко извратен трябва да е този младеж, който има всичко, за да позволи два невинни живота да бъдат съсипани, и то само за да прикрие собствената си жестокост.
Но Роан.
Роан.
Възрастните хора в селото разправят, че във вените на Гърлинг тече древна кръв, кръвта на лудия господар, който затворил Магьосницата и Алхимика преди толкова много векове и чиято алчност ги принудила да обвържат времето с кръвта, обричайки всички нас на тежък живот. Те със сигурност разполагат с достатъчно кръвно желязо, за да е вярно това. Лесно е да се повярва, че Гърлинг са зли до дъното на душата си, че в кръвта им се таи нещо, което ги прави такива. Но като погледна към Роан — тъмносините му очи, усмивката му, която спира времето — не разпознавам нищо, което да се доближава до злото.
Той смушква брат си с лакът в знак на някаква тайна шега и предлага галантно ръка на своята баба с празния поглед. Облечен е с безупречна тъмнозлатиста жилетка, но косата му, както обикновено, стърчи във всички посоки. Мисля си за спора, който вероятно е имал с майка си заради тази коса, същия спор, който съм чувала толкова много пъти като дете, и напук на това ми се налага да потисна усмивката си.
„Глупаво“ — укорявам себе си аз. Да, Роан е красив. Той ще бъде красив и когато аз се превърна в стара жена, ако живея достатъчно дълго, за да остарея.
Портите изскърцват, докато се отварят, и откъм събраните слуги се разнася почтителен шепот. Откъсвам поглед от Роан, за да го насоча към пристигането на свитата на Кралицата.
Блестящите карети идват една след друга. Наброяват пет и са теглени от великолепни бели коне. Неколцина стражи крачат покрай тях — немного по численост, но всяващи страх — и мечовете им блестят на следобедното слънце. Пулсът ми се ускорява, когато главната карета се доближава достатъчно, за да видя жената, която седи вътре.