Първоначално Великата Кралица изглежда просто като бледо петно сред алено поле. А сетне приближава. Подобно на намиращите се до мен, не мога да не затая дъх. Тя е висока, силна, лицето й е гладко и без бръчки, макар да съзнавам, че е изглеждала така още преди баща ми да се роди, и преди неговия баща, и неговия… Мъничка усмивка подръпва устните й, когато отправя очи към тълпата и помахва, а аз долавям напълно неуместното си желание да се изсмея или да запляскам с ръце… или и двете.
Момичето в съседство се накланя към мен.
— Бях чувала, че е красива, но това… — замълчава тя. — Никога не съм очаквала такова нещо.
— Майка ми казва, че някаква вещица се грижи за нея — намесва се нечий висок глас. Давам си сметка, че това е Беа.
Иска ми се Лора да е тук, за да ги накара да млъкнат. Ако Айвън ни чуе да разговаряме, кой знае какво ще направи с нас за назидание на останалите.
Друга карета пристига след нея, по-скромна, но не по-малко величествена. Щом преминава, надзъртам за първи път към Ина Голд, бъдещата булка на Роан. Тъмната й коса е късо подстригана — едва докосва меката част на ушите й, очертавайки сърцевидното й лице. Толкова е прекрасна, че почти разпръсква светлина. Съвършената й усмивка е насочена право към Роан, а лицето и ръцете й са притиснати нетърпеливо, към прозореца на каретата, сякаш очаква стъклото да изчезне, за да може да изтича към него. Сърцето ми се свива, когато забелязвам, че той й се усмихва в отговор. Отмествам погледа си обратно към каретата на Кралицата и съзирам дълбоките бразди в дървото, като че е била нападната със стрели. Странно.
И двете карети спират. Когато Кралицата слиза по тесните, обсипани с перли стъпала, а червената й мантия се разстила на щедри дипли около нея, семейство Гърлинг коленичат и свеждат глави. Слугите ги последват, а всички ние се снишаваме към земята. Росата намокря полите ми.
След дълго проточил се миг лорд Гърлинг се надига и ни дава знак и ние да се изправим.
— Ваше Величество — избоботва той. — Каква изключителна чест е да ви приема в нашия дом!
Кралицата кимва отсечено и оглежда лорд Гърлинг, преди да отмести взор. Дори от разстояние виждам как той трепери под погледа й.
— Благодаря ти, Никълъс.
Гласът й звучи някак отдалече, като че говори от края на дълъг и тъмен тунел. Тя е красива, някак свръхестествена, висока и елегантна, излъчваща сила. Една тъмнокоса придворна дама държи нависоко червения водопад на пелерината й. Докато Кралицата оглежда Евърлес, странните думи на татко — Не позволявай Кралицата да те види — отекват в главата ми.
Какво ли изобщо е искал да каже с това? И къде е той сега?
Пристъпвайки напред, Роан поема ръката на лейди Голд и я целува, тя отмята глава назад и се засмива. Звукът изпълва въздуха, ясен и отчетлив като звъна на камбаната.
— Джулс — изрича Беа твърде гръмогласно. — Зяпаш втренчено.
Сепвам се и откъсвам очи, а лицето ми почервенява. Вместо към Роан и лейди Голд поглеждам към потока мъже и жени, слизащи от каретата, която пристига след тази на лейди Голд. Кралският антураж, както разбирам, облечен в цветовете на Кралицата — мъжете в жилетки, а жените в рокли с дълги ръкави и шапки, и всички до един в тъмночервен и виолетововинен цвят. Много по-малко на брой са, отколкото бих предположила, и в тях има нещо необичайно. Когато слизат от каретата, израженията на лицата им варират от предпазливост до облекчение. Някаква жена стиска здраво в ръце обикновен ленен шал, изпъстрен в червено и увит около нея, а роклята й отдолу виси странно, сякаш е разкъсана. Зад нея един мъж накуцва.
И тогава заставам мирно, тъй като лейди Вериса дава знак с небрежно движение на ръката си да пристъпим напред.
Айвън се движи сред нас, подреждайки слугите в някакъв вид фаланга. Кралските слуги, облечени в червено, отиват отпред и поемат най-ценните вещи на Кралицата: вази от продухано стъкло, огромни книги, подвързани в кожа, чиито страници са обточени със злато по края, шишенца със спирт и парфюми. Айвън хваща нетърпеливо Ади за ръката и я завежда отпред. Косата й е вързана отгоре на главата във формата на роза, канеща се да разцъфне. Още няколко слуги от Евърлес пристъпват напред, запълвайки празните места в кралската процесия. Споглеждаме се с Ингрид, която стои до мен; тя е също толкова объркана от нетипично малката група.
— Виж! — прошепва тя. — Не са довели достатъчно хора, които да носят нещата й.
Щом антуражът заема мястото си, Айвън крясва към нас:
— Наредете се в редица! — и ние бързаме да се подчиним. Изблъскват ме напред и се озовавам точно зад кралските слуги, а в ръцете ми натикват кадифена кутия за шапки. Около мен други слуги взимат кожени куфари и увити в хартия рокли, маслени картини, загърнати в плат, дори столове и възглавници — прекалено големи за носене. „Кралицата на посещение ли идва, или се нанася да живее тук?“ — мисля си злобничко аз.