— Джулс — Лора ме хваща за ръката, а пръстите й се впиват в кожата ми. Тя снишава с една идея гласа си: — Баща ти.
Думите й разсичат сънливостта ми като най-острия й нож за месо. Грабвайки роклята си от мястото, на което виси до леглото ми, аз се измъквам треперейки изпод завивките и я навличам върху ризата си. Скачам твърде бързо и почти губя равновесие. Жената до мен промърморва в съня си, когато Лора ме хваща, дърпа ме покрай спящите слугини и ме отвежда в коридора.
Щом затваря вратата зад гърба ни, аз понечвам да отворя уста, докато стотици въпроси се препират върху устните ми.
Точно тогава го съзирам — Хинтън, на когото платих, за да върне баща ми в Крофтън. Облечен е в същите дрехи, макар че сега те са разкъсани и изпоцапани с кал. Изглежда така, сякаш е плакал, и докато се отърсвам от последните остатъци от съня, си давам сметка, че Лора също е плакала. Бузите й са целите на петна, очите й са зачервени.
Изстивам.
Тя слага ръка на рамото на Хинтън.
— Кажи й — подтиква го нежно, а сетне, когато той се колебае, продължава: — Хайде! Разкажи й!
Хинтън се взира в ботушите си, отбягвайки погледа ми.
— Кажи ми! — нареждам му аз, но думите звучат далечни, като че са изречени от някой друг.
— Намерих баща ти в мазето, както ти каза — той трепери. Косъмчетата по ръцете и врата ми настръхват. — Изведох го нагоре точно когато Кралицата трябваше да влезе, затова никой не ни обърна внимание. Но щом отидох да взема кола и кон, той… той… изгубих го. — Хинтън ме стрелва умолително. — Той не изчака. Казах му да почака. Съжалявам. Исках да ти кажа, но Кралицата…
— Всичко е наред — отвръщам аз, искайки ми се той да спре дотук.
— Търсих го навсякъде, а след това един страж ме спря и започна да задава въпроси. Когато луната се показа, най-накрая открих баща ти точно извън южния вход край езерото. Беше ранен.
Беше. Беше. Беше.
— Ранен ли… Как? — задушавам се аз.
— Паднал е — казва приглушено Хинтън. — А ръцете му бяха оцветени в пурпурно.
— Пурпурно ли? — примигвам, сновейки с очи между Лора и момчето. — Не разбирам…
— Миришеше ли странно? — пита Лора.
Хинтън кимва отривисто.
— Малко. На кисело. Като на развалени плодове.
— Мава. — Боята от плода се използва за проследяване. Стражата на Кралицата намазва оръжията си с нея, в случай че някой им избяга. — Тя замлъква, а погледът й се насочва към мен. — Трезорът в Евърлес също е боядисан с мава. Така че, ако някой се помъчи да влезе, бива белязан.
Завива ми се свят.
— Да не би да твърдите, че се е опитал да открадне нещо? Той никога не би… — Гласът ми заглъхва, като си спомням смътното, отчаяно изражение в очите му на светлината на факлата.
Лора не казва нищо, макар че лицето й е изпълнено със съжаление.
Отнема ми известно време да проумея, че Хинтън отново заговаря:
— Пробвах да го кача на каруцата, но той не искаше да тръгне.
Думите му са станали по-тихи и се налага да се приближа до него, въпреки че всеки инстинкт у мен ми крещи да бягам, да се заровя в леглото си и да се преструвам, че това е само още един ужасен сън. Ала приглушеният глас на Хинтън ме задържа на място.
— Той започна да вижда разни неща. Да говори с хора, които не бяха там.
— Джулс, с колко време е разполагал? — гласът на Лора е ласкав и съзнавам за какво говори тя: че времето на татко е изтекло, че е полудял, че се е опитал да се вмъкне в трезора на Гърлинг за… за какво?
Оставам въпроса й да виси във въздуха. Бих дала всичко, което имам, за да не повърна.
Хинтън е толкова блед, че кръговете под очите му изглеждат като синини.
— Постарах се да доведа помощ, но той не ми позволи. Помоли ме да поседя с него вместо това, заявявайки, че нищо не мога да направя.
— Той е упорит — прошепвам аз. Чувам какво ми казва Хинтън, чувствам огромната, мрачна и ужасна истина, оформяща се пред мен. Ала не мога да я изрека на глас сама… все още не. Поглеждам го и го чакам да продължи. Пълните му със сълзи очи гледат умоляващо.
— Поседях с него, както той ме помоли. Мислех си, че спи. После разбрах… — сълзите потичат по бузите на Хинтън. — Не знаех какво друго да сторя.
Ръката на Лора стисва рамото му.
— Така си отиде и моята майка. Бяха свършили всичките й дни, но тя не каза на никого. Легна си рано и в даден момент през нощта времето й свърши и сърцето й спря. — Тя описва часовник, като завърта два пръста в кръг над тялото си, а после се размърдва, сякаш да ме прегърне, но аз се отдръпвам, треперейки като ранено животно.
— Той имаше останало време — смогвам да кажа най-накрая. — Той… имаше останали поне няколко седмици…