Колко души са били убити? Какви ужасии носи със себе си Кралицата наред със смъртта на татко?
Заливат ме картини на смърт и насилие и споменът за смъртта на баща ми ме помита като приливна вълна. Болката се завръща отново, долавям я като нещо материално, сякаш нещо вътре в мен се е счупило. Притискам колене към гърдите си и започвам да плача, заравяйки глава между краката си, за да заглуша риданията си.
— Здравей! — прошепва някой. Роан.
Би трябвало да се върна в общата спалня, но поздравът му е като въже, хвърлено на удавник. Тънко и може би водещо доникъде, но не мога да не го сграбча.
— Здравей! — прошепвам в отговор, а гласът ми се дави от сълзи.
— Защо плачеш? — пита той.
Не мога да говоря за татко, пък било то и на един безплътен глас през стената. Все още не. Ето защо му споделям друга версия на истината:
— Сърцето ми е разбито.
Надявам се Роан да си помисли, че съм някаква нещастно влюбена прислужница, плачеща за някой ухажор, останал в селото й. Искам само да чувам гласа му.
— Съжалявам — отвръща Роан. Притихва, а после добавя: — Разбирам.
— Наистина ли? — питам аз, а гласът ми трепери. — Но вие сте… — Спирам по средата на изречението. Глупаво. Честно казано, не проумявам как Роан — как някой Гърлинг — би могъл да иска нещо или да разбере едно разбито сърце, особено след като ще се жени за дъщерята на Кралицата.
— Не, продължи! — настоява той от другата страна. — Какво съм аз?
— Един… Гърлинг — скалъпвам, запъвайки се. Всеки би могъл да го каже според акцента си. Не съм се издала, изричайки това. Надявам се.
Той се засмива тихо. Ще ми се да мога да се потопя в звука, да го обвия около себе си като одеяло.
— Виновен съм, признавам си! — заявява той. — Но знаеш ли, и ние от семейство Гърлинг имаме сърца?
— Понякога не изглежда така — отговарям едва-едва аз.
Роан въздъхва, а звукът от въздишката му се стича по стените към мен като малък водопад.
— Знам — казва той най-накрая. — Беше много по-лесно, когато бяхме по-малки. Тогава нямаше такова нещо като разбити сърца или смърт, или каквото и да било лошо…
„Така е“ — мисля си аз. Сърцето ми бе разбито, когато Лиъм ни принуди да избягаме от Евърлес. Ала не казвам нищичко.
— Звучиш като едно чудесно момиче. Мога ли да сторя нещо, за да се почувстваш по-добре?
На устните ми мигновено се появява усмивка. Гласът на Роан е като мехлем.
— Просто продължавайте да говорите — прошепвам му в отговор. — Какво искате да кажете с това, че е било много по-лесно, когато сте били малък? — Добавям последната част, жадна да узная, че не ме е забравил.
— Хмм.
Мога да си представя лицето му точно сега — бавна, закачлива усмивка, докато се рови в спомените от буйното си детство. Нашето детство.
— Е, животът беше само игри. Предимно кръстосвах из имението с децата прислужници. Родителите ми сложиха край на това след пожара. — Внезапно уплашено, сърцето ми се свива, но той допълва: — Играехме на война, и „Улови едноседмичната монета“, и „Лисица и змия“. Такива неща.
Думите му се захващат за спомените ми.
— „Лисица и змия“? — прошепвам аз. — Какво представлява?
— О! — смее се той. — Игра, която измисли едно от момичетата прислужници. Един човек играе лисицата, а другият — змията. И лисицата гони змията навсякъде.
Кожата на ръцете ми настръхва.
— Какво се случва, когато лисицата хване змията?
Роан млъква.
— Боя се, че вече трябва да вървя — казва той, а гласът му изведнъж става припрян, може би дори уплашен. — Някой идва и няма да е добре да ме види, че говоря на стената. Но се надявам, че сърцето ти ще се оправи, и то скоро.
— Аз също се надявам — промълвявам аз, макар онова, което той изрича, да е невъзможно. — Лека нощ! — Додавам, но той явно си е тръгнал, а сетне коридорът за пореден път потъва в тишина. Капка сладост се смесва със скръбта в мен. Това е само капчица в морето, но в този момент ми изглежда като всичко.
10
Когато на следващата сутрин пристигам с неуверени стъпки в кухнята, облечена в обикновена черна рокля, която Лора е извадила за мен, Хинтън ме намира веднага. Той носи поднос с хляб и сирене и чаша чай. Сядам с него на една странична маса и се храня мълчаливо. Сетивата ми са притъпени — клюките на кухненската прислуга са като монотонно, далечно бучене, а храната на Лора има вкус на пепел в устата ми.
— Баща ми също бе убит — проронва Хинтън след известно време. Гласът му е тих, очите му са взрени в спираловидните извивки по дървения плот на масата. — Казваше се Кормър. Подковаваше конете на лорд Лиъм… преди.