Поемам си дъх, което кара Хинтън да ме погледне косо. Познавах Кормър — обран човек с твърда ръка, с почти магическа способност да успокоява всеки кон и винаги имащ насреща някоя шега или измислена история. Лиъм ли го беше убил?
Въпросът — яростта — вероятно се четат върху лицето ми.
— Капитан Айвън! — Очите на Хинтън се връщат към масата, но в гласа му се появява гневна нотка. — След като баща ми се бе погрижил за неговия впряг коне, той изгуби в надбягването с колесници от лорд Уистън от изтока. Това не му хареса. Ето защо баща ми плати за случилото се.
В ума ми изниква една от старите клюки в Крофтън — за мъж, който подковавал конете на Гърлинг, но след загуба в някакво състезание бил прикрепен към карета и бил влачен до смърт. Никога не го бях свързвала с човека, когото познавах. За секунда собствената ми скръб остава на заден план, докато гледам ужасена момчето.
Винаги съм знаела, че животът в Евърлес може да е жесток и деспотичен — ако надживееш времето, в което си полезен, ако остарееш или се разболееш, или загубиш някой крайник, Гърлинг ще те изритат на часа. Но езикът на Там, бащата на Хинтън — мястото изглежда далеч по-мрачно, отколкото съм го познавала като дете. Навеждам се и за кратко обвивам ръцете си около него.
— Толкова съжалявам!
След малко Хинтън се разтриса, като че така може да прогони спомените.
— Беше отдавна. Както и да е, исках да ти кажа: просто продължавай да работиш. По-лошо е, ако се озовеш сама. — Той протяга ръката си към мен. Монетата, която му дадох преди два дни в замяна на безопасното преминаване на татко, блещука върху дланта му. Забелязвам как ръката му трепери.
Вместо да взема монетата от него, аз се пресягам и сгъвам мъничките му пръсти около нея.
— Стори толкова много за мен — казвам, пъхвайки един стърчащ от косата му кичур зад ухото му. И говоря искрено.
Той поклаща глава. В очите му — все още толкова невинни след всичко, което е изгубил — разцъфват сълзи.
— Съжалявам, Джулс — заявява той, оставяйки главата му да клюмне върху гърдите му. Знам какво си мисли: Вината е моя. Чета собствените си мисли върху лицето му. Притискам го към мен.
— Не си направил нищо лошо. Той сам е взел решение за действията си — ако знаех нещо за баща ми, това беше то. — Нищо, което ти би могъл да кажеш или предприемеш, нямаше да го отклони.
Ако вината за смъртта му е нечия, тя е моя. Моя, защото не си тръгнах, когато ме молеше. Моя, защото го излъгах и зарязах, защото изобщо напуснах Крофтън.
— Направи ми още една услуга — гласът ми заглъхва на последната дума. Вадя още две седмични монети от торбичката на кръста си — надницата ми от вчера — и подавам парите на Хинтън. Спестявах това кръвно желязо за татко, ала за какво ми е то сега? — Вземи това. Изяж го, вкарай го в кръвта си, за да не го похарчиш. Някой ден може да се измъкнеш оттук.
Хинтън се поколебава, после кимва. Сълзите му спират и лицето му се прояснява. След като премества монетите от моята кесия в своята, той ме прегръща и ме целува бързо по бузата. Той също е изгубил баща си, но все още е усмихнат, мил и се старае да бъде добър.
Наблюдавайки го как се промъква през масите на прислугата и поздравява хората, докато крачи, знам, че никога повече няма да бъда толкова безгрижна.
През другата част от деня аз се потапям в работата: късам ароматни листа от бодливи стъбла, осолявам месо, бия сметаната, докато се превърне в масло. Останалите слуги повечето време ме избягват. Може би съзират страданието, изписано на лицето ми, по осанката ми. Нямам нищо против, не желая да говоря с никого. Не желая да чувствам.
Когато вечерта се насочвам с усилие към общата спалня, виждам неколцина прислужници и едно момче, скупчени около някаква врата, при която коридорът за прислугата се свързва с централния. Разпознавам сред тях Беа, както и облака тъмна коса на Алиа, затова се забързвам към групичката, за да разбера какво се случва. В сивите си дрехи от пералнята Алиа изглежда още по-дребна, отколкото я помня. Вина и тревога пронизват скръбта ми. Обещах на Амма, че ще се грижа за малката й сестричка, но почти не съм се сещала за нея, и то отпреди пристигането на Кралицата в Евърлес.
Беа се е облегнала на рамката на вратата, заобиколена от слуги с широко отворени очи. Заставам до Алиа.
— И заловили ли са крадците на кръв? — пита я някакво луничаво момиче.
Крадци на кръв? Чувствам как Алиа се разтреперва до мен. Тя ме дръпва за ръкава, а когато се навеждам, ми прошепва:
— Разбойници са нападнали Кралицата по пътя й за насам. Беа е чула, че над двайсет от камериерките и стражите й са умрели, Джулс.