Стомахът ми се обръща. Значи е вярно.
— Някои от крадците на кръв били убити при нападението — ни пояснява тя. — Другите все още не са. Но Каро, придворната дама на Кралица, ни каза, че е само въпрос на време.
— Надявам се, че Кралицата им е източила толкова кръв, колкото заслужават — промърморва мрачно някой.
Но аз не мога да понеса да слушам за още смърт, не и сега. След като въпросите на другите заваляват отново, описвам рамото на Алиа и се обръщам към спалнята, бързайки с наведена глава.
Там, простряно върху леглото ми, заварвам онова, което Хинтън се опита да ми даде по-рано. Портрета на майка ми. Грабвам рисунката — най-напред с намерението да я скрия на дъното на сандъка си… или да я изхвърля с кухненските отпадъци, за да не ми се налага да я гледам. Не искам да си спомням.
Нещо обаче ме спира. Вместо това се настанявам на леглото и се свивам в сенките, така че никоя от другите жени да не може да зърне сълзите в очите ми. Взирам се надолу към онова, което е останало от баща ми.
Хартията е омекнала с времето и миризмата, разнасяща се от нея, незабавно спира сърцето ми: вдишвам дима от слама и дървесина, задържал се по хартията, заедно с острия мирис на олово. На изображението майка ми наднича през рамо, уловена толкова майсторски, че не бих се учудила, ако отвори уста и се засмее.
Слагам хартията с лицевата част надолу върху покривката на леглото, преди болката в гърдите ми да стане още по-мощна, и спирам, защото опаката страна на рисунката не е празна.
Вдигам я отново, завъртам я към светлината на свещите и се вглеждам по-отблизо. Покрита е с текст, въпреки че буквите са избледнели с годините, сякаш е била откъсната от някоя много вехта книга. Самият език също е дребен — някакъв остарял, изискан семперански, ако съдя по онова, което различавам; език, който Кралицата може би е говорила, когато е била момиче. Макар че някои думи и букви са непознати, мога да разчета достатъчно важни за смисъла засукани букви, за да проумея, че това е приказка за Магьосницата и нейния враг Алхимика.
Засмивам се за първи път от дни — естествено, че баща ми би пожертвал страница от тази книга за портрет на майка ми. Татко мразеше всякакви суеверия.
Но още по-странно от текста е онова, което е надраскано на ръка в полетата: изписани бележки с детски почерк. Мастилото е толкова избледняло и зацапано, а почеркът е така нечетлив, че мога да разпозная едва откъслечни думи.
лисица
към гората
змия
от олово
Лисица, змия, гора, олово. Играта на Роан. Думите извикват на повърхността спомен: свити пред огъня в ковачницата, татко ми чете от някаква книга с кожена подвързия за лисица и змия, които били най-добри приятели.
Не съм сигурна дали думите, или пък миризмата на дома ни, разнасяща се от страницата, е това, което се разраства болезнено в мен, притискайки отвътре ребрата ми.
Нечий тих глас прозвучава до лакътя ми и ме кара да подскоча.
— Какво е това, любовно писмо ли? — изчуруликва той.
Напрягам се, но се оказва просто Беа — сега далеч не е треперещото момиче, което разля вино върху жилетката на благородника. Вместо това цялото й тяло сякаш се усмихва, а увереността й се е възвърнала, докато утешава другите момичета. Тя се тръсва на леглото до мен.
— Нищо интересно — казвам почти недоловимо и пъхвам рисунката под възглавницата си. Хрумва ми един въпрос. Защо баща ми е донесъл със себе си нарисувания от него портрет на майка ми — за късмет, тоест поради същата причина, поради която аз донесох със себе си фигурката на Магьосницата?
— Ще кандидатстваш ли за мястото на Ади? — пита Беа. Веселото й настроение е дразнещо. Аз поклащам глава, но тя продължава, без да ми обръща внимание. — Лейди Вериса е объркана. Първо Ади, а след това Кралицата е отпратила всяко момиче, което Вериса се е опитала да постави на нейно място. Подложила ги е на някакъв тест.
В мен започва да се оформя идея.
— Какъв тест?
Беа врътва очи.
— Нямам представа, предполагам, че не желае да й прислужват провинциални момичета. Вериса изпрати много момичета на събеседване, но те всички са били отхвърлени, след като отговорили грешно на въпросите й. Смятам, че са го направили нарочно.
— Защо? — интересувам се аз, макар че вече знам отговора.
— Заради това, което се случи с Ади, разбира се. Кой иска да бъде изгонен? Или убит? — казва Беа и потръпва. Тя накланя главата си настрани, преценявайки ме. — Обзалагам се, че Кралицата би харесала теб обаче, ако го пожелаеш, ти си хубава. Освен това скоро няма да остане никой друг.