Без да ми каже довиждане, тя припряно се изправя и закрачва през стаята към собствения си дюшек. Преди да си легна, спуснатата руса коса на Ингрид и надменното й лице се появяват, висящи от леглото над мен. След съвместното ни пътуване в каруцата по пътя към Евърлес тя се е заела да ми предлага непоискани съвети.
— Това момиче е твърде дръзко — казва тя.
Предложението на Беа се загнездва в съзнанието ми. Никога няма да се приближа до Кралицата в кухнята, ако бях момиче за сервиране — може би, но дори и тогава щях да съм късметлийка, ако дочуя някой неин прошепнат разговор между чашите вино.
Искам ли да узная какво е търсил баща ми в трезора и какво общо би могло да има то с предупрежденията му за Кралицата, ще ми бъде от полза да съм по-близо до нея. Тихичък гласец вътре в мен ме предупреждава, че поемам в точно обратната посока на желанията на татко, но мога ли да избутам настрана неизвестните, които бяха започнали да гризат сърцето ми? А освен това — какво имам за губене?
Прехвърляйки в ума си подобна идея, аз се пъхвам безшумно между одеялото и дюшека, като нож в кания.
11
След като ми предложи стаята си през онзи първи ден, след като татко умря, Лора не ми прави никакви други отстъпки. Изглежда, тя също като Хинтън вярва, че усърдната работа е като противоотрова за скръбта. Старая се да се запилявам нанякъде, но всеки път, когато свитата на Кралицата поиска нещо от кухнята, аз сама изявявам желание да го занеса лично, като се натъквам единствено на затворена врата и стена от стражи със стоманени лица. Колкото обаче да се трепя през деня, мъчейки се да задоволя Лора и да получа благоразположението на Кралицата, нощем сънят ми се изплъзва с часове. Дните ми минават като в мъгла и всеки един се слива със следващия. Не мога да кажа кой ден от седмицата е, когато Лора се приближава до мен в кухнята със загрижено лице.
— Уредила съм да си вземеш почивка днес следобед — прошепва тя. Когато стоящата до мен Ингрид вдига любопитно поглед от храната, която реже, Лора я срязва: — Гледай си работата!
Тя ме издърпва в коридора и се навежда към мен.
— Ще се върнеш с кола и кон в Крофтън и… и… ще прибереш нещата на Пер от търговеца на време — завършва тя, потупвайки ме с набрашнената си ръка.
Докато отивам към конюшнята, се чудя какво ме очаква при търговеца на време — баща ми имаше само дългове. Ще ме накарат ли да гледам как събарят колибата, керемида по керемида, дъска по дъска? Дали Дуейд ще ми източи кръв в магазина си, за да погася онова, което баща ми може би е дължал? Тази мисъл се разтваря в скръбта ми, подобно на кръвното желязо в чая. Потребно ми е да свикам цялата си сила, за да правя крачка след крачка.
Както обеща Лора, конят и колата ме чакат в конюшните, а старият ми приятел Там държи юздите. Той ме прегръща силно за миг — вероятно чул какво се е случило. Сетне ме сграбчва за рамото, прикрепяйки ме, докато се качваме в колата, а в отговор аз се облягам върху грубото му вълнено палто и ми се ще да мога да поема частица от издръжливостта му.
Денят е необичайно топъл. Снегът се е превърнал в кал около нас и няколко птици чуруликат смело срещу вятъра, а боязливото слънце блести в кишата в бяло и кафяво. Почти е красиво.
Изминала е седмица, откакто напуснах Крофтън, но тя ми се струва като години. Когато най-накрая минаваме през счупената порта, съм поразена колко жалка е ниската каменна стена от двете страни. Не би могла да спре дори крава. Съдейки по улиците, градът изглежда смален, миниатюрен, притихнал и сив. Питам се плахо какъв ли би бил животът ни — на татко и моят — ако не бяхме дошли в това село след бягството ни от Евърлес. Ако бяхме заживели в един различен свят, в който Кралицата никога не бе отделяла Семпера от другите кралства, за да запази тайната на кръвното желязо. Свят, в който бихме могли просто да крачим, докато достигнем морето, а сетне да се качим на кораб и заминем другаде. Знам, че трябва да има някакво другаде, място без крадците на кръв или Кралицата. Ала фантазията, достигаща границите на познанието ми, се разтваря в мъгла.
Щом влизаме в града, Там връзва коня за някакъв стълб близо до месарницата. Подвоумявам се дали да не изтичам при Амма, но всъщност нямам сили да й кажа… Дали и тя вече е научила?
Махвам с ръка на Там, който четка козината на кобилата. Благодарна съм му, че разбира, без да ми се налага да обяснявам, че имам нужда да остана сама.
Пристигам в магазина на търговеца на време и замръзвам с ръка върху дръжката на вратата. Най-горното копче на черната рокля, дадена ми от Лора, изведнъж започва да ме стяга прекалено на шията. След като съм получила надниците, дори и след подареното на Хинтън, разполагам с повече пари в кесията си, отколкото съм имала в продължение на години, но бих заменила Евърлес и всички в него за възможността да върна последния момент, когато стоях на този площад. Никога нямаше да тръгна към пазара и чакащата каруца. Щях да разреша на татко да продаде няколко месеца или щях да го убедя да ми позволи аз да го сторя. Щяхме да оцелеем. Както винаги сме го правили.