Съвземам се и влизам в магазина — минавала съм хиляди пъти покрай него, надничала съм хиляди пъти, но никога не бях влизала в него. Вътре е тясно, пропито с миризмата на бакър, а пръстеният под е опръскан със стара кръв.
Трепереща въпреки топлината от огнището, се отправям към тезгяха с високо вдигната глава. Двама по-възрастни мъже с гърбове, превити от твърде много работа и твърде малко години, са се привели над малка маса в ъгъла, като се редуват да прорязват взаимно дланите си, оставяйки кръвта да изтича в празни шишенца. Чудя се дали не заделят време за децата си. Докато се приближавам, те ме наблюдават с любопитство и съжаление. Предполагам, че все още изглеждам твърде млада за подобно място.
— Баща ми умря преди четири дни — казвам на Едуин Дуейд, надявайки се, че гласът ми няма да затрепери. — Тук съм за вещите му.
Очите му се стрелват към моите, а после се връщат към тефтера със сметките му.
— Цялото му име, както и твоето.
Няма думи на утеха, няма нищо. Забелязвам червената линия, разсичаща дланта на Дуейд — коричка за спомен. Още едно припомняне, че едва преди няколко седмици всичко бе различно, когато Лиъм поръча да източат кръв от Дуейд и това беше достатъчно, за да ме разтърси.
— Пер Ембър — този път гласът ми наистина ми изневерява. — А аз съм Джулс.
Дуейд изчезва в задната стая, а една сълза — две сълзи — се прокрадват от очите ми и се стичат по бузите ми. Избърсвам ги бързо, когато той се появява, носейки само някакво писмо и платнена торбичка, голяма колкото двата ми юмрука, торбичка, която, както мога да позная от разнеслия се при тупването й върху тезгяха звук, е пълна с кръвно желязо.
— Печелиш повече от половин килограм, момиче — заявява той. — Дълговете му са платени. На бирниците.
Аз примигвам объркано.
— Но… от кого?
Смехът на Дуейд е неприятен.
— Всичко е платено точно и честно. Това е единственото нещо, което трябва да те интересува.
Възможно ли бе Лора да е платила? Но по-важното…
— Къде са останалите ми неща?
Той вдига глава към мен.
— Това е всичко.
Примигвам.
— Какво искаш да кажеш? — Замислям се за колибата ни, за дома ни. — Имахме колиба. И рисунки по стените. — Макар и не твърде много… — А един счупен джобен часовник. Взел ли си го?
Той пак се подхилва подигравателно и замахва с ръката си във въздуха, сякаш съм муха, която прогонва.
— Онези неща не са за теб.
— Какво… — сълзите ми заплашват да рукнат наново. Поемам си дълбоко дъх и се съвземам. — Трябва да е станала грешка. Каза, че дълговете му са платени, което означава, че собствените му вещи ми принадлежат сега. — Вкопчвам се в тезгяха. — Нямаше си никой друг. Аз бях всичко, което имаше.
Дуейд въздъхва.
— Останалото принадлежи на Гърлинг, сладурче! Казваш, че Пер Ембър е твой баща? Е, не разполагам с документ, в който да го пише. Нямам никакво сведение за теб изобщо.
Тишината зазвънтява, нарушавана единствено от двамата мъже, които се размърдват, изпразнени от годините си. Гласът ми звучи едва:
— Няма… документ?
Той кимва към плика върху тезгяха.
— Само това — съобщава той. — Не мога да направя нищо повече за теб.
Веднага, щом магазинът му се изгубва от погледа ми, аз се мушвам под някакъв вехт навес на магазин и оглеждам писмото. Името ми е изписано отпред на плика с внимателния почерк на баща ми. Ръцете ми треперят, докато го отварям с един пръст и измъквам бележката отвътре. Масивът от гъсто изписания текст се размазва пред очите ми… изтривам сълзите си, за да го прочета.
Джулс,
Тази сутрин тръгвам за Евърлес, за да те върна. Надявам се, че ще се прибереш у дома с мен и че утре по това време ще хвърля писмото неотворено в огъня. Евърлес е опасно място, а сега — повече от всякога. Така че нямам друг избор, освен да се изправя пред възможността да не се прибера обратно.
Ако нещо подобно се случи и четеш това, Джулс, бих искал да можех да ти дам повече от настоящото писмо, моето момиче. Ти заслужаваш много повече. Ала се боя, че сега това е всичко, което съм способен да ти предложа.