Към този момент може би си започнала да подозираш истината — че аз не съм твой баща по кръв или закон. Помолих Дуейд, ако може, да ти предаде вещите ни въпреки това, но знам, че той няма да го стори. Законът си е закон, както светът толкова обича да ни напомня. Винаги съм мислел за теб като за моя дъщеря — ти си моя дъщеря, затова никога не съм казвал обратното на никого. Моля те да направиш същото, Джулс. Запази нашата тайна. Животът ти ще бъде малко по-лесен с фамилно име, пък било то и като моето.
И ще ти кажа това, когато те зърна, но ако живея толкова дълго, за да го изрека само веднъж, позволи ми да се повторя и тук: Стой далече от Евърлес. Стой далече от Кралицата.
Не мога да ти го обясня, не и в писмо, което може да попадне в ръцете на всеки, но ти не си в безопасност там. Моля те, знам, че сигурно имаш толкова много въпроси, Джулс, но ми повярвай сега.
Преди да заминеш за имението, ти каза, че се нуждаеш от мен, но сгреши. Ти си силна, смела и добра, знам, че ще продължиш напред, когато вече няма да ме има. Всеки ден, всеки час, който съм дал, си е струвал повече от достатъчно. Просто ми се иска да можех да видя жената, която ще станеш.
Моето момиче, ти си моя дъщеря, а аз — твой баща… по всякакъв начин, освен чрез кръвта ни. Никога не забравяй това. Пази нашата тайна и бъди в безопасност. Обичам те!
Татко
Бродя из задните улички на Крофтън като обезумяла, избягвайки централния пазар, въпреки че копнея да видя Амма. Там може да поостана още малко с колата. Студът хапе, нищо, че слънцето е увиснало върху безоблачното небе, но от идеята да се вмъкна в някой магазин или кръчма и да се държа така, като че всичко е наред, ми прилошава.
Вместо това нозете ми, излекувани само наполовина от деня, в който тичах боса до езерото, се плъзгат по мръсния, топящ се сняг. Няколко души ме поглеждат, докато преминават край мен, но извръщат очите си, отбягвайки ме. Мога да позная, че се боят от мен по същия начин, по който аз някога се страхувах от Призрака. Навярно съзират същото безнадеждно безумство върху лицето ми и как скръбта е покосила всичко човешко в мен.
Ръката ми стиска писмото на татко. Редовете наново се връщат към мен, сякаш са рефрен от песен: Аз не съм твой баща по кръв или закон. Аз не съм твой баща по кръв или закон… И образите, както ги описваше Хинтън — петната върху ръцете на баща ми, празният му поглед, пресушен от липсата на време.
Думите му, така изпълнени с истина, не са думи на човек, който губи разсъдъка си.
Чувствам ръцете му върху раменете си, сграбчват ме здраво, разтърсват ме, а той настоява да си тръгна, докато не съзнавам, че това са моите собствени ръце, моите собствени пръсти се вкопчват в някаква плът. Треперя, ала това няма нищо общо със студа.
Торбичката с кръвно желязо виси като оловна тежест на хълбока ми. Още една загадка. Може би Дуейд греши и татко е събирал това кръвно желязо, но защо не го бе използвал, за да се спаси?
— Джулс! — вика ме някой.
Познавам гласа. Амма. Обръщам се.
Амма бърза по уличката към мен, проправяйки си с рамене път през хората, вървящи с наведени глави и загърнати във вдигнати до бузите им палта. Опръсканата й с кръв месарска престилка е навита под мишницата й. Тя спира на две крачки от мен с протегнати за прегръдка ръце, но после се отдръпва. Изучава лицето ми.
— Джулс — промълвява тя. — Какво? — Цветът се оттегля от собственото й лице. — Случило ли се е нещо в Евърлес?
Не мога да говоря, а съчувствието в очите й кара сълзите ми да рукнат отново. За секунда тя се вторачва в мен ужасена. Сетне ме хваща за лакътя и ме отвежда към някаква врата наблизо, където се сгушваме. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Гласът ми все още е слаб, затова й подавам писмото, за да го прочете.
Очите й припряно се плъзгат по него и се изпълват със сълзи.
— Той сигурно е продал времето си — прошепва тя смаяно. — Толкова съжалявам, Джулс.
Гласът ми, пресипнал от плач, пресеква, когато заговарям.
— Има нещо повече от това — казвам аз дрезгаво. Но следващите думи засядат в гърлото ми. Как мога да обясня на Амма истината, че е прекарал последните си часове в пътуване до имението, а след като пренебрегнах молбите му да се прибера вкъщи, се е помъчил да влезе в трезора на Гърлинг… и аз не знам защо? Че заради това е умрял извън стените на Евърлес и само Хинтън, един чужд човек, е бил до него…
Страхувам се, че тя ще ми каже същото като Лора: Разсъдъкът изтича от вената, както и годините.