— Имам нужда от него — изричам аз вместо това, а думите ми се смесват с риданията ми.
Амма ме приласкава към себе си. Сега, когато е по-близо, долавям миризмата на животинска кръв върху нея, но това няма значение — точно сега тя е като ивица суша, а аз съм удавникът. Ридания ме разкъсват наново, отеквайки по тясната уличка, докато накрая се оказвам прекалено изтощена, за да плача повече. Амма все още ме прегръща и ме придържа изправена, а селото около нас постепенно потъва в мрак.
— Какво иска да каже той за Евърлес и за Кралицата? — пита най-накрая тя.
Изтривам очите си.
— Никога не е харесвал нито нея, нито семейство Гърлинг. — И си имаше сериозна причина за това — нямаше да мизерстваме, ако не беше Лиъм. Но писмото в ръката ми тежи неимоверно и крещи нещо повече. — Все пак опасност… Не знам какво е имал предвид.
Истината за това ме измъчва — не знам, не знам…
Амма замлъква за момент, а след това казва:
— Джулс, може би не трябва да се връщаш там.
Аз потрепервам.
— Не. Само че нямам друг избор. — Това е наполовина вярно. Мисълта за Евърлес, за топлите му кухни и буйни огньове носи утеха, но идеята за Гърлинг и Кралицата вътре е като отрова. Опасност… според думите на баща ми. Ала ако напусна сега, никога няма да разбера защо.
Амма потупва торбичката с кръвно желязо на колана ми.
— На мен това ми изглежда като избор.
Думите й увисват във въздуха пред нас. Изведнъж усещам торбичката с монети много по-тежка, когато те придобиват нов смисъл, а може би и ново бъдеще… Какво ли бих могла да сторя с годините в нея?
— Не е необходимо да се връщаш там — казва Амма. Лицето й светва от тази възможност. — Алиа ми писа, че иска да се прибере у дома. Просто мрази мястото. Спечелила е достатъчно пари, за да изкараме няколко месеца. — Тя притихва, а гласът й е толкова плътен. Чудя се дали Алиа все още се страхува, че духът на Алхимика може да я преследва из коридорите на Евърлес, или е нещо друго. — Не бях права, Джулс, Евърлес не си заслужава. Каква полза от годините, ако трябва да ги прекараш така?
Възможности се въртят и в моето съзнание, а блясъкът им е помрачен от скръбта. Мога да се върна в Крофтън, да наема нова къща, да използвам парите, за да се сдобия с някоя малка ферма. Мога да се върна в училище и да изуча някой занаят. Бих могла да пътувам, да опитам късмета си в някой от процъфтяващите градове по крайбрежието на Семпера и най-накрая да зърна океана.
Или бих могла да се върна в Евърлес. Да работя максимално усърдно, понякога да се ослушвам в коридорите, както правехме с Роан преди, и да се надявам, че нещо може да ме отведе до истината от писмото на татко. След като лейди Голд се омъжи, Кралицата ще се оттегли в двореца си край морето. Ако не действам сега, ще пропилея шансовете си.
Къщата би била празна и безполезна без татко. Цялото село ще бъде такова. И не мога да си представя да замина където и да било, без да приключа въпроса за последните действия на баща ми. Трябва да науча защо е предприел онова, което е сторил. Всъщност ледена тръпка пролазва надолу по гръбнака ми, тъй като проумявам, че вече знам първата си крачка. Да заменя Ади в свитата на Кралицата. И ако също ме прогонят… е, преживяла съм го и преди.
— Не трябва да се връщам — казвам аз едва доловимо, а гласът ми е сипкав. — Но пък искам да го направя.
Свалям торбичката с кръвно желязо от колана си, изваждам шепа монети, за да ги пусна в джоба си, и подавам останалата част на Амма.
Очите й веднага стават сурови.
— Джулс, не!
— Вече нямам потребност от тях — казвам аз. — Вземи ги заради Алиа, ако не ги искащ за себе си.
Именно това е, което я подтиква да приеме парите. Познавам Амма пределно добре, за да знам, че тя е като мен — горда, но не и прекалено горда, за да не се възползва от онова, което е добро за семейството й. Моето семейство вече го няма. Нейното обаче е тук. Тя затваря очи и оставя сълзите да се стичат по бузите й.
— Благодаря ти — прошепва, заравяйки лицето си в рамото ми. — Благодаря ти, Джулс.
Леко опирам главата си в нейната. Толкова ми се ще това да е достатъчно и да мога да изпълня желанието на татко. Да загърбя въпросите, погребани между каменните плочи на Евърлес — да си останат там или да отлетят като късче коприна с вятъра. Бих могла да продължа живота си тук, в нашата колиба и градина, в училището, с приятелката ми.
Но загадката с предупреждението на татко, с боядисаните му ръце и смъртта му ще ме подлуди.
Ще се върна там. Трябва.
Имам работа с Кралицата.