12
Когато с Там стигаме до портите на Евърлес, той ме оставя край конюшните, с кафяв хартиен плик в ръце, пълен с твърди медени сладки от пекаря.
Общите спални са празни, с изключение на някаква жена, която лежи в леглото си до далечната стена, увита в одеяло и дишаща едва-едва — вероятно болна, иначе Лора би слязла тук, за да я събуди. Нужна ми е цялата ми воля, за да не се пъхна под тъничкото си одеяло, изключвайки света наоколо. Чудовищните тайни на татко ме теглят към себе си, завладяват ме. Пренебрегвайки варианта да блъскам по вратата на Кралицата и да настоявам за отговор, нямам никаква представа какво да правя. Единственият ми избор е да се опитам да издържа глупавия й тест, ако въобще мога да се добера до нея. Ако го сторя, може би ще ми позволят да й служа.
А този ден, освободен от задълженията ми в кухнята, е подарък. Ако искам да науча нещо за Кралицата, преди да се приближа до нея, трябва да започна сега.
Вместо кафявите, дълги до коляното рокли, които носим в кухнята, обличам най-хубавата си рокля от синя вълна с дълги ръкави. В допълнение с бонето ми на слугиня се надявам да ми позволи да мина за домашна прислужница. Грабвам една работна престилка и кърпа за бърсане на прах от шкафа с провизиите за почистване и поемам към библиотеката. Знам, че ако ме намерят там без разрешение, може да бъда ступана. Или по-лошо.
Казвам си, че ако имам късмет, никой няма да ме забележи, мъча се да не мисля за факта, че никога не съм била особена късметлийка.
Когато с татко живеехме в Евърлес, той имаше разрешение да използва библиотеката — казал им беше, че трябва да проучва някакви ковашки техники, а вместо това ме вмъкваше там нощем, за да чета книги с приказки на светлината на свещите. Това беше една от любимите ми стаи — рафтовете, издигащи се на две етажа, подът от тъмно, блестящо дърво, инкрустирано със златни нишки, блажената тишина, нарушавана единствено от прелистването на страниците и шепота от собственото ми изумление.
Сега библиотеката е почти празна, а залата е осветена от дългите лъчи и още по-протяжните сенки, хвърляни от залеза отвъд гледащия на запад прозорец. Неколцина благородници седят, разпръснати по масите и фотьойлите, и четат или пишат писма. Някакъв едър мъж дреме в едно твърде натруфено кожено кресло. За разлика от времето, когато бях малко момиче, тишината не таи в себе си обещания за истории, които чакат да бъдат разказани; няма и искрици вълшебство във въздуха, блещукащи като мъгла на слънце след дъжд.
Но, за щастие, подредбата ми е все още позната. Голямото, отворено централно пространство е опасано от входове към коридори и кътчета, чието съдържание е изписано върху месингови табели над вратите. Докато ги преглеждам, осъзнавам, че нямам идея откъде да започна. В училището ни в Крофтън слушахме предимно почтителни хвалебствия за Кралицата — за невероятната й красота, за бунтовниците, които е унищожила, за мъдростта й като владетел. Нищичко, което би могло да обясни, защо татко би се страхувал от нея.
Проучвам табелите — Популярни, басни, Имението Евърлес, Икономика — докато накрая съзирам История на отсрещната стена на библиотеката. Изглежда добро място за начало. Движа се в края на стаята, давайки си вид, че имам цел, докато все още не бия на очи, и се плъзвам леко по пътеката.
Книгите ме заобикалят от двете страни, а златните им заглавия проблясват на слабата светлина. Изваждам една тънка книжка, наречена „Семпера: хроники“, и започвам да чета от средата на страницата.
По сведения на командващия офицер от Кралския военноморски флот — пише там — Кралицата на Семпера сама прерязвала гърлата на бунтовниците с острие, за което казват, че поглъщало магията от кръвта им и й било подарено от Магьосницата. Разполагала със свой търговец на време — жена с тъмна качулка, която крачела на бойното поле до нея, източвала кръвта на мъжете още на мястото, на което лежали, превръщайки я в желязо, докато падналите били принудени да гледат и да чакат своя ред.
Затварям книгата и я притискам до гърдите си, треперейки от студ независимо от топлината в стаята. Татко никога не ми е разказвал много за нашествията и бунтовете, случили се през първото столетие от епохата на кръвното желязо, след като магията на Магьосницата и Алхимика се разпространила за първи път по цялата земя. Но дядото на Амма твърдеше, че един от техните предци е воювал в армията на Кралицата. Аз често ходех до къщата на Амма и сядахме пред стола на стареца, докато той разправяше истории за крадци, които биха източили кръвта на човек през нощта, за изгубени крайници и търкалящи се глави… докато Амма не го помолеше да спре. Нашествениците, казваше той, щели да убият всички в Семпера и да отнесат кръвното желязо отвъд морето. Вместо това обаче Кралицата заповядала на войските си да погълнат кръвното желязо на падналите и така да придобият мощ.